— Просто така. Не може ли поне една прощална вечеря?
Тя се усмихна тъжно.
— Бях тук до завършването на процеса, помниш? Процесът свърши. Моите пациенти ме очакват.
— Моли…
На вратата тя се обърна към него и каза: — Ние все пак го спасихме, нали? Наистина го направихме.
— Хей, може би ще ти се обадя някой път и ще дойда до Уинтроп за голям уикенд.
Тя го погледна и се усмихна.
— Не, няма да го направиш — каза тя. И си тръгна.
Аарон седеше самотен в ъгъла на арестантската стая, ръцете и краката му бяха все още оковани. Пазачите седяха в отсрещния ъгъл и тихо си говореха.
— Искам да ви благодаря, мис Моли — каза Аарон неловко, когато тя влезе в стаята. — Ъ-ъ… мисля, че ти дължа живота си и аз… — той запелтечи, опитвайки се да намери точната дума, за да изрази благодарността си.
— Не ми дължиш нищо — каза тя. — Просто се оправяй, окей?
— Със сигурност ще опитам. — Той млъкна за известно време и после каза замислено: — Знаете ли, кое е най-лошото?
— Кое, Аарон?
— Нищо не ме очаква в бъдеще — тъжно каза той. — Години и години напред и нищо. — Той се замисли и добави: — Но това със сигурност е по-добре, отколкото да си мъртъв.
Тя щеше да мисли върху това през следващите години. Безнадежността беше може би най-лошото от всички бедствия. И какво можеше да каже тя на Аарон, който тепърва щеше да бъде изпратен в лудница, може би завинаги?
Тя отиде до него, наведе се и леко го целуна по бузата.
— Трябва да си вървя. Ще ти дойда на посещение, обещавам. Ще ти донеса кола и кокосова торта.
— Благодаря — каза той, като се усмихваше, докато тя излизаше.
Вейл я наблюдаваше, докато тя бързаше надолу по коридора за пресконференцията. Когато вратата на съдебната зала се затвори, той почувства, че нещо е загубил.
— Това наистина е трогателно, адвокате — каза един глас зад него. — Романс по време на процеса.
Той се обърна и видя Шонеси, който стоеше пред кабинета на Шоут.
— Хайде, влез — каза големият мъж. — Ще те почерпя нещо за пиене. Заслужаваш го след това представление.
Вейл го последва в стаята. Шонеси отиде до мивката, като спря да запали цигара.
— Шоут ще падне мъртъв, ако разбере, че пушиш в неговото свещено леговище.
— Мога да запаля огън на бюрото му и всичко, което ще каже, е „благодаря“ — Шонеси дръпна една секция над мивката, за да се разкрие редица бутилки със спиртни питиета.
— По бърбъна ли си падаш? — попита той.
— Да — отговори Вейл.
— Ясно.
Шонеси взе две прозрачни чаши за уиски, сложи по едно кубче лед и ги напълни до половината. После седна зад бюрото на Шоут и кимна към стола срещу него.
— Сядай, адвокате — Шонеси го погледна косо с предпазливо изражение на лицето, докато Вейл сядаше и вдигаше крака върху ъгъла на бюрото на Шоут.
— Това решение на проблема няма да се хареса долу на обществеността, мога да ти кажа това — каза Шонеси.
— Защо? Понеже не успяха да вържат момчето на стола и да включат тока? След шест месеца Аарон Стемплър ще бъде забравен.
— Ти ни вкара в капан, Мартин. Всички тези глупости за раздвоената психика. После насили Шоут.
— Не съм насилвал никого.
— Просто казвам, че начинът, по който това приключи, ме кара да искам повече. И обществото се чувства по същия начин — каза Шонеси.
— Не обръщай внимание на обществото — отвърна Вейл. — Ние тук говорим за правосъдие, а не за оценката на една тълпа лигави психопати. Тези, които искат Аарон Стемплър да изгори, са същите, които биха искали да видят публични екзекуции. Те ще продават хот дог и тениски и ще оставят този, който предлага най-висока цена да натисне копчето.
— Епископът беше един принц, Мартин. Той можеше с чар да свали роговите пръстени на гърмяща змия и никога не искаше нищо за себе си. Той беше един подарък за града.
Вейл се засмя в лицето на властния посредник.
— Какви големи глупости. Свали му епископския сан и робата и какво ще остане? Един жив стереотип на хладнокръвен, жаден за власт корпоративен мръсник. Той е бил над правилата. Той е бил арогантно, подло, конспиративно копеле, което е използвало всеки трик в професията, за да прокара напред себе си и политическата си линия.
— Спокойно…
— Ако този процес беше продължил още един ден, името на Рашмън нямаше да струва пукната пара — каза Вейл, като го прекъсна. — Той щеше да бъде унищожен и много от големите клечки в този град щяха да се свият до размера на фъстък. Спести ми любовта и цветята за Рашмън и не ми говори за тези, които съм настъпил по пръстите. Ти няма да повярваш, но аз направих услуга на всички, като играх по този начин.