Момчето се усмихна и кимна.
— Знаеш ли защо си тук?
Той кимна бавно и погледна Вейл с бледите си; ококорени очи.
— Казват, че съм убил епископ Рашмън.
— Така ли го наричаш, епископ Рашмън?
— Да, сър.
— Няма нужда да ме наричаш сър, не работя тук.
— Окей — каза той и погледна през рамото на Вейл към вратата на килията. Вейл се обърна и попадна право в каменните очи на Абъл Стенър, оградени от телени рамки. Той стана и отиде до вратата на килията.
— Имате ли нещо против? — каза Вейл.
— Аз също имам права тук, адвокатино.
— Съдията и аз сме се разбрали, Стенър — каза Вейл. — Никакви ченгета до петък сутринта при разглеждане на делото. Сега той е изцяло мой.
— Никой не ми е казал такова нещо — каза Стенър категорично.
— Тогава сигурно инструкциите не са стигнали до теб, лейтенант. Може би е по-добре да попиташ шефа си и ако той също не знае, кажи му да се обади в офиса на съдията Шоут. Между другото, ти ли си отговорен за това, че са настанили моя клиент долу в помийната яма?
— Аз не съм сержант по настаняването, Вейл — тихо каза Стенър. — Мисля, че нормалната процедура при подобни случаи…
— Напомням ти, лейтенант — прекъсна го Вейл, — че в този момент тук седи един невинен човек. И трябва да се отнасят с него както с всеки невинен човек, очакващ процеса, независимо какво си мислите.
— …е да бъдат поставени при условия, гарантиращи максимална безопасност — довърши мисълта си Стенър.
— И недей да величаеш тази дупка, като я наричаш максимална безопасност. Максимална безопасност, глупости. Само един садист може да постави човек там долу.
— Както вече ти казах…
Вейл го прекъсна отново.
— Ти вече си го разпитвал достатъчно за тези почти двайсет и четири часа. Можеше поне да му позволиш да си вземе един душ, по дяволите. Все още има засъхнала кръв по косата си, за Бога.
— Току-що ти казах, че не съм отговорен за това, което става тук. Аз разследвам дело за убийство. Това е моето задължение.
— Е, няма да го правиш сега и тук.
— Винаги трябва да играеш твърдо, така ли?
— Има ли друг начин на игра?
Стеньр се обърна рязко и напусна сектора с килиите.
Вейл се върна отново при момчето и седна на леглото до него.
— Това е Стенър. Той е човекът, който разследва твоя случай. Един суров полицай, Аарон. Наричат го „Ледената шушулка“.
— Разбирам защо — каза Аарон. — Съмнявам се, че има дори една унция кръв в цялото си тяло. Играеше си игрички с мен.
— Кой си играеше игрички с теб?
— Мистър Стенър и неговият колега, ъ-ъ… Търнър. Един чернокож човек, който се държеше приятелски. Този Стенър, гледаше ме със суровите си очи и се опитваше да ме сплаши с приказките си. После излизаше за кафе или до тоалетната. И мистър Търнър почваше благо да ми говори.
— Това е много проницателно от твоя страна, Аарон — каза Вейл.
— Накрая им казах и на двамата: „Вижте, казах ви всичко, което знам. Не знам какво друго да направя, освен да почна да си измислям. Това ли искате да направя?“ Те си тръгнаха и повече не се върнаха.
Вейл едва сдържа смеха си. Той разбираше колко им е трудно на Стенър и Търнър да приемат голата истина.
— Нещо лошо ли съм направил? — попита Аарон.
— Много добре си се справил — каза Вейл. — Сигурен съм, че помниш името ми?
— Разбира се. Мистър Вейл.
— Добре. Нека почнем отначало. Кажи ми цялото си име.
— Аарон Лук Стемплър.
— Откъде си, Аарон?
— Кентъки.
— Откъде в Кентъки?
Аарон се засмя.
— Ще ми се смеете. Криксайд.
— Криксайд? Как се пише това?
— Така както се произнася. Крик — к-р-и-к, сайд — с-а-й-д. Намира се до конския водопой, затова се нарича Криксайд.
Вейл се засмя.
— И колко души живеят в Криксайд, Аарон?
— Не знам, двеста, там някъде.
— От колко време си в града?
— Следващия месец ще станат две години.
— Бил ли си някога арестуван?
— Не, сър.
— Бил ли си обвинен в престъпление?
Момчето поклати глава.
— До кой клас си учил в училище?
— Завършил съм гимназия. Взех два семестъра в колеж, знаете, по пощата.
— Та ти си доста интелигентен, нали?
— Е, сър, знам достатъчно да се подслоня, когато вали.
Вейл се разсмя от сърце.
— Поне все още не си загубил чувството си за хумор.
Нека те попитам, беше ли приятел с епископ Рашмън?
— Да, сър.
— От колко време?
— Срещнах го около седмица, след като дойдох тук. Били Джордън ме заведе в Дома на Спасението и епископ Рашмън беше там. Каза ми, че мога да се настаня и аз бях много благодарен, тъй като нямах много пари.
— Колко време живя там?
— До миналия декември, една година и девет месеца. Трябва да напуснеш, когато навършиш осемнайсет, но той ми позволи да остана още почти година. Помагах в църквата и в други неща. После през декември аз и Линда си наехме квартира на Рийджън стрийт.