— Кой си ти? — попита ченгето.
— Застрахователен агент — отговори Вейл.
— Лейтенант! — извика ченгето.
Стенър влезе в хола от кухнята. Спря само за миг, когато видя Вейл, после тръгна към вратата.
— Май точките в дневния ни ред съвпадат — каза Вейл.
— Какво правиш тук? — попита Стенър разсеяно, сякаш не очакваше или не искаше отговор.
— Да видя мястото на престъплението, лейтенант. Тук съм в интерес на моя клиент, което е наше право. Освен ако Джек Янси не е променил закона през последните няколко часа.
— Все още имаме работа тук — грубо каза Стенър. — Ще имаш тази възможност, когато си тръгнем.
Вейл погледна изцапаната стена.
— Те наистина хубаво са го подредили, нали?
— Да, ще видиш, когато получиш снимките. Пакетът, който поръча, ще бъде на бюрото на сержанта утре рано сутринта в полицейския участък. Това включва и данните от аутопсията, които току-що пристигнаха.
— Благодаря.
Вейл наблюдаваше как един техник отряза едно кръгче от килима и го пусна в пластмасова чантичка.
— Надявам се, че ще остане нещо за разглеждане, когато свършите — каза Вейл. — Ще ми липсват някои подбрани парченца тук-там; допускам, че ще ни съдействате.
— Не ни създавай трудности — каза Стенър, гледайки назад към стаята.
— Имам призовка тук, лейтенант…
— Когато свършим, ще те уведомим, адвокате. Сега имаш ли нещо против? — Той посочи към вратата.
Вейл слезе на долния етаж. Сестра Мери Алис я нямаше. Той отиде до офиса и погледна вътре.
Изправена сама до малката масичка с лице към писалището, стоеше малка бронзова статуя на папа Павел, ръцете му бяха протегнати сякаш да обгърнат света, главата му беше наведена на една страна в израз на състрадание. На стената зад писалището висеше — като суров и непоколебим пазител на помещението — снимката на единствения човек, пред когото епископ Рашмън беше отговорен, папа Йоан Павел.
Писалището беше огромно, от тежък махагон, както и трите стола, наредени в полукръг пред него. Това беше изстинала, аскетична стая, с изключение на един шезлонг в ъгъла и няколко книги и периодични списания накуп до него. Имаше и добре заредени, вградени лавици с книги на двете съседни стени на стаята, което придаваше топлина на иначе студения интериор.
Вейл влезе в офиса, като вървеше покрай лавиците с книги. Те бяха натикани в една поразителна смесица: религиозни списания, кодекс на каноничните закони с кожена подвързия и религиозни трактати; чуждестранни издания на романи от Данте, Достоевски и други велики писатели; работите на Русо, Лок, Хобс и Дарвин, както и психологични изследвания от Фройд. Кант и Шопенхауер.
Бюрото му беше подредено — телефон, календар, два подноса за писма и книга за срещи, все още отворена на последния ден на убийството. Вейл я прелисти. Срещи, крайни срокове, вечери и съвещания бяха изпълнили почти всеки ред, понякога с промеждутък само от петнайсет минути. За съдбоносната вечер той беше надраскал: „критика на момчетата от олтара“ и „касетка с проповед“ последвано от: „Тема — Декарт: Мисля, значи съществувам, следователно, ако проблемите могат да се решат от човешкия разум, ще се превърне ли Бог в отживелица? Обяснение.“
Това беше интересна теза и Вейл я нахвърли в бележника си повече от любопитство, отколкото заради мисълта, че това може да има връзка с делото. После опита чекмеджетата. Едното горе вляво беше заключено. Той взе един кламер от средното чекмедже, огъна го на две и го мушна в дупката на ключалката, завъртя го, опипа запъването, после усети, че захапа и отключи ключалката. Отвори чекмеджето, вътре имаше малък кожен дневник. Първата половина беше с адреси, а на втората пишеше „Лични срещи“.
Той прегледа страниците със срещи напосоки. За девети март Рашмън беше написал с молив „Линда 555-4527“. Нямаше много други бележки. Изглежда, че архиепископът е имал твърде малко време за лични въжделения. Вейл записа информацията в собствения си бележник, затвори и заключи отново чекмеджето. Стана и се загледа в другите заглавия на книгите върху лавиг ците, но беше прекъснат от един мек, ирландски акцент.
— Извинете, детективе, мога ли да ви помогна?
Свещеникът, който беше влязъл в стаята, беше на около петдесет години, кръгъл, с чисто бяла коса и приятно, почти херувимско лице. Но чертите на лицето му бяха хлътнали от тежестта на изминалите няколко дни и очите му бяха зачервени или от недоспиване, или от плач. Носеше черна лента на левия си ръкав.
— Съжалявам, не исках да нахалствам. Аз не съм полицай, отче, аз съм адвокат. — Вейл се поколеба за момент, преди да добави: — Аз представлявам Аарон Стемплър.