— Обичаше перфектните неща? — предположи Вейл, когато стигнаха апсидата и спряха.
Няколко монахини покриваха олтара с черни знамена и лилии. Около половин дузина хора в църквата се молеха. Отнякъде наблизо се чуваше тих човешки плач.
— В известно отношение. Не ме разбирайте погрешно, мистър Вейл, той беше доста човечен. Страшно ще ми липсва.
— Съжалявам.
— Не е ваш проблем, сър. Е, ако ме извините, трябва да се върна на работа.
— Благодаря ви за помощта — каза Вейл.
Свещеникът коленичи пред олтара и влезе в ризницата. Вейл се върна надолу по коридора към жилището до задната врата и стъпи отвън. Той стоеше под апартамента на епископа.
Какво пишеше във вестниците? „Той побягнал през кухненската врата и една патрулна кола в алеята го уплашила.“
От лявата му страна имаше тежка дървена стълба, водеща към задната част на апартамента. Той направи няколко крачки в двора и разгледа старинната тухлена геобразна сграда. Отиде до ъгъла да я види. Малките прозорчета от двете страни на ъгъла му говореха, че вероятно се намира под банята. Върна се вътре, тръгна надолу по дългия коридор към църквата и постоя няколко минути, гледайки изповедалните от двете страни на апсидата.
„Това е пътят, по който е дошъл. През кухненската врата, надолу по задните стъпала. После патрулната кола го уплашила и той побягнал отново вътре. Тръгнал надолу по този коридор и се скрил в една от тези изповедални.
Защо? Ако не го е направил, защо е взел ножа и е побягнал с него?
И къде е отишъл истинският убиец?“
— Той е бил в първата, там от другата страна — каза един глас зад него и той се обърна, за да застане лице в лице със сестра Мери Алис.
— Тази ли? — попита той, като посочи през църквата.
— Да — отговори тя.
— Странно място за криене.
— Съвсем не. Тя е като килер. Децата обичат да се крият в килери.
— Децата? Аарон трудно може да се нарече дете.
— Мъж-дете — каза тя. — Срещнахте ли го вече?
— Да.
— Хубаво момче, нали?
— Да, така бих казал. На деветнайсет години е. В този щат те смятат за мъж, когато навършиш шестнайсет.
— Което означава?
— Което значи, че може да те изпратят на електрическия стол.
— Можете ли да го спасите, мистър Вейл?
— Значи така, вие знаете защо съм тук?
— Разбира се. Ние също четем вестници и гледаме телевизия.
— Аз ще представлявам Аарон.
— Така и предположих.
— Колко добре го познавате?
— Колкото всички други, предполагам — каза тя сърдечно. — Ние всички го познаваме.
— Какъв е той?
— Много усърден работник. Внимателен. Отзивчив. Много сладко момче.
— Имаше ли той някаква причина да убие епископ Рашмън?
— Съществува ли причина да убиеш човек, мистър Вейл?
10.
Вейл рязко влезе в къщата, сякаш вятърът го навя през вратата. Нахлу в офиса си, без дори да се съблече.
— Позвъни в Уол Ай Макгинти и кажи на съдията, че ми трябва. Ако ти каже, че следи някакво конно надбягване някъде в Калифорния, кажи му че работата е спешна. Кажи му, че го искам тук веднага! После позвъни на Чекър и изпрати едно такси до града да го вземе. И ми трябва телефонният номер на Томи Гудмън, никога не мога да го запомня…
— Той е 555–4411. Много е лесен. Какво, по дяволите, става?
Докато набираше, той обясни:
— Този Хайнрих Химлер от Правителствения съд ни намери слабото място.
— Шоут?
— Кой друг?
— Какво стана?
— Той ни хвърли в скута бомбата на десетилетието с едно безплатно дело.
— Но ти вече имаш безплатно дело. Името му е Лерой…
— Ще представляваме Аарон Стемплър.
Ченето й увисна с два инча.
— О, Боже мой — каза тя.
— Това е положението, меко казано. Имаме шейсет дни да подготвим делото и току-що се срещнах с обвиняемия за първи път. Здравей, Томи… по дяволите, знам, че си там, вземи слушалката, аз съм… сири тази отговаряща машина, важно е.
— Спокойствието ми също — каза Гудмън, като взе слушалката. Той имаше твърдия носов говор на бивш боксьор.
— Какво нравиш?
— Това е краят на семестъра ми. Имам изпити след два дни.
— Трябваш ми тук веднага.
— Довиждане — каза той и затвори.
— По дяволите — изрева Вейл и набра отново. Наоми подаде глава през вратата. — Съдията каза, че ще следи конните състезания в Санта Анита още десетина минути и после ще дойде.
— Господи, аз… здравей, Томи, пак съм аз. Сега изслушай ме, имам нещо много, много горещо в ръцете си. Ще ми трябваш за шейсет дни. Ще ти платя двайсет хилядарки, по десет на месец.