Выбрать главу

Гудмън взе слушалката.

— Двайсет хилядарки за два месеца!

— Това е достатъчно да завършиш правния университет и да започнеш практика, ако не искаш да дойдеш да работиш при мен. Но ми трябваш, тялом и духом, ден и нощ през следващите два месеца. Ще трябва да изпуснеш следващия семестър. Ако имаш проблеми, ще позвъня на декана Марковиц…

— Не е проблем, просто мразя да губя семестри, особено накрая. Имам този устен след два дни, за проклетите закононарушения.

— Закононарушения, глупости — каза Вейл. — Ти ще бъдеш съдебен адвокат, а не съветник по недвижимо имущество. Както и да е, съдията ще те подготви за изпита утре цял ден. Таксито ще бъде там след десет минути. — Този път Вейл затвори. Той извика на Наоми: — Намери ли вече такси?

— Говоря с Макси. Никой друг не иска да дойде. Той още размисля.

Вейл натисна бутона и грабна слушалката.

— Макс?

— Хей, мистър Вейл. Виж, човече, видял ли …

— Макс, не искам никакви глупости. Качи се в проклетото си такси, иди до Уол Ай и вземи съдията, после завърти до Сатън и вземи Томи. Иди до Айк и вземи достатъчно деликатеси за десет или дванайсет сандвича, нещо за пиене и се върни тук бързо.

— Дори не може вериги да използва човек в това гадно време.

— Сто долара, Макс.

— Кого казахте да взема първо?

Томи Гудмън беше готов да тръгне и чакаше таксито, което щеше да пристигне след пет минути. Винаги ставаше така, когато Марти се обаждаше. Интересно как Вейл можеше да вдигне адреналина в кръвта на Гудмън след две минути телефонен разговор. Гудмън гледаше телефонния секретар, слушаше как Вейл беснееше и се пенявеше и се опитваше да не му обръща внимание, но накрая не можеше да устои на този хипнотизиращ глас, на вълнението от обещанието за съмнителни пари и така той накрая се предаваше, знаейки, че големият мошеник от съда ще го отклони от всякакви занимания с простото обаяние, с което змията хипнотизира врабчето, за да падне между челюстите й.

Това беше започнало преди осем години в онази нещастна вечер на старата Арена на Дванайсета улица. Дванайсета улица… Господи, колко му липсваше. Сивият стар хамбар беше заменен от гигантски куполооб-разен стадион с нежното название Цицата — с изкуствена трева, кондиционери и каианчета за бързи закуски. И съвсем нов футболен отбор, закупен и на издръжка на банкерите, адвокатите, хотелиерите и търговските предприемачи, за които това беше още една клечка върху таблата за игра на крибидж, този барометър за растежа и прогреса, използван да примами конгресмени, туристи и големи мангизлии в кошарата. Притокът на долари беше цената, това алчно вливане на зелена кръв помпаше сърцето на града, което поддържаше финансовата циркулация в движение, правеше богатите по-богати, бедните по-бедни и караше голямата маса на средната класа да марширува на място. Боксът, това неандерталско пускане на кръв, беше отпратен в западнали, малки зали на многолюдните предградия на града, където нямаше да се вижда или чува от великолепието на, да кажем, професионалния футбол, където се иска повече време човек да си размести коляното, да си строши раменете, да си съсипе глезените, да си счупи кокалите и разбърка мозъка срещу шест-седемфутовите яки гладиатори. Тези, които дърпат конците, разбира се, се радват на антисептично съзерцание на играта. Седнали високо над множеството в своите луксозни клубове, на влиятелните хора им бяха спестени истинските звуци от битката на футболното игрище — трясъкът от блъскането на телата, виковете от болка, хрущенето на костите, всичките действителни ругатни, съпътстващи славата. Всичко това се правеше в името на най-традиционното — парите в банките.

Но преди осем години в петъчните вечери човек все още можеше да отиде до гимнастическия салон на Дванайсета улица, да помирише истинските миризми — пот, медицински спирт, смоли, алкохол, бира, стипца, цигарен дим — и да наблюдава покрай ринга как точките ставаха едно към едно и да тренира едно изкуство, което дори хилавите и претенциозни гърци признаваха като истинска проверка на сръчността, красотата и силата.

Гудмън беше чернокос, хубав мъж въпреки белезите от битките, с които той се гордееше: леко сплескан нос, мрежа от белези по веждите, огънато ухо, дясна ръка — толкова слаба поради счупените кости, че той едва можеше да погали една котка, без да трепне, и завинаги изкривена преграда на носовия канал, присъщо на професионалните боксьори. Говореше като вечно настинал човек и все пак в случаите, когато се налагаше, можеше да се позове на коефициента си за интелигентност 132 и да ораторства красноречиво като някой амбициозен млад адвокат. Той беше две години по-млад от Мартин Вейл и на три семестъра и един държавен изпит далече от реализацията на своята мечта. Това никога нямаше да се случи ако не беше Марти Вейл.