Гудмън беше израсъл под знака на две страсти, бокса и правото, професии не толкова без връзка. Той беше така омаян от красноречието в съдилищата, както и от грубостта на ринга; неговите идоли се бяха превърнали в легенда: Клерънс Дероу, Уилям О. Дъглас, Мохамед Али, Шугър Рей Леонард. Като беден и пробивен ученик в колежа Гудмън зависеше от спорта да се издържа. Той му беше осигурил статус на герой в гимназията и стипендия в щатския университет. Веднъж завършил, той заложи на вярата си, че може да изкара правния университет чрез бокса. Негов идол стана Мартин Вейл, който вече беше успял да си извоюва едно подходящо място сред местните аристократи с половин дузина зрелищни победи в съда. Когато имаше възможност, Гудмън сядаше на предния ред и наблюдаваше как Вейл вършеше правни вълшебства и Вейл, един боксов запалянко, забеляза младия боксьор в съдебната зала. Те се сприятелиха и Вейл стана наставник на боксьора — студент по право.
З февруари, 1975 г. Той играеше срещу един бавен, спънат, тежкоподвижен, мускулест вол на име Джордж Траджило, който сам се беше кръстил „Златото на Темпа“ и имаше грацията на щраус. Истинските удоволствия от нападението и отбягването на удари, движението на краката, бързината и подвижността, всичко това беше минало покрай Траджило; той се беше придвижил нагоре само с помощта на грубата сила. Можеше да удря като с чук и имаше желязна челюст.
Гудмън беше издържал и на двете през десетте рунда и по чудо беше все още прав, когато удари последният гонг. Първите шест рунда той беше млатил Траджило с мощната си дясна ръка, провирайки се през маховите му движения, и удряше мексиканеца по носа и челюстите. Сякаш удряше по парен локомотив. На седмия Гудмън излезе бързо, решен да пробие и да изпрати „Златото“ обратно в Темпа на носилка. С първия удар едно от кокалчетата на пръстите му сякаш потъна почти до китката. Болката доминираше през останалата част от битката. Той продължаваше да удря и всеки мощен удар разбиваше друга кост от съсипаната му ръка, докато накрая му беше останала само лявата за противодействие и удар. Сурова гордост го държеше на крака. Когато последният гонг удари, той залитна обратно към своя ъгъл и се просна на стола си.
— Какво, по дяволите, стана? — попита неговият треньор Ели Пинкъс след една освежителна глътка, като налагаше отворените рани на Гудмън с огъня на стипцата.
— Мисля, че си строших десницата — задъхано каза Гудмън.
Наистина.
По-късно, седнал на ръба на масата в мрачната съблекалня, той и Вейл наблюдаваха как Пинкъс разрязва ръкавицата, за да се покаже една смачкана и кървяща маса. Две разбити кости се подаваха от стеклото месо. Кръв бликаше от неравните разкъсвания в някога мощната десница. Вейл извърна глава от гледката.
— Ще почакам отвън — каза той, за да бъде последван след няколко минути от Соубоунс Уотсън, местния непрактикуващ лекар.
— Той трябва да иде в болница, Марти. Две от кокалчетата му са изхвръкнали чак до лакътя, по дяволите. Но той не иска да иде. Мисля, че се страхува да не му отрежат ръката или нещо такова.
— Просто повикай бърза помощ. Кажи им да изключат сирената. Ще се промъкнат и ще го вземат.
— Той е свършил, знаеш — каза Соубоунс. — Няма да може да удари и един самун хляб с тази ръка, без да си повреди няколко кости. Голям позор! Един доста многообещаващ боксьор средна категория беше този Томи. Бърз, умен — винаги е хубаво да видиш едно колежанско момче да се състезава, придава ни малко класа. Но за него всичко вече свърши. Томи трябва да разбере това.
— Аз ще поговоря с него.
— Да, добре, но стой надалеч, все още може да удря с лявата ръка.
Вейл се върна в съблекалнята, където Соубоунс беше превързал юмрука, сега с големината на пъпеш, с бинт и му беше дал няколко обезболяващи.
— И така, възкръснах, а? — каза Гудмън, като леко сливаше думите, когато хапчето демерол почна да действа.
— Соубоунс казва, че с десницата ти е свършено.
— Какво разбира той? Ако беше някакъв доктор, нямаше да се препитава тук. — Гудмън прекара леко пръстите си по бинтованата ръка и трепна. — Глупости, имам още дълго да уча в този университет.
— Може би не — каза Вейл. — Може би аз мога да те използвам.
— Да правя какво?
— Разследване. Повечето от тези местни грубияни не могат да си намерят шапката, освен ако я носят на главата си.
— Искаш да шпионирам?
— Искам да оглавиш моя детективски тим.
— Разбира се. Колко души имаш в детективското бюро Мартин Вейл?