Той имаше три радости в живота си. Първата беше сутрешните му семинари при Пеперудата, където предизвикваше умовете и сърцата на младите адвокати. Втората беше следобедите му при Уол Ай Макгинти, където практикуваше хобито си между особените специфични елементи на обществото: говореше с езика на бизнеса, радваше се на виталността на залаганията, веселието от напрежението и ликуването от победата. Винаги седеше в задната част на луксозния апартамент на Макгинти под един гараж на Уайлдкет стрийт, където имаше луксозен търговски център за играчите на конни състезания, който изглеждаше като търговски борсов офис. Едно неоново табло с бягащи букви държеше играчите в течение на променящите се съотношения, стартове и друга информация, която за повечето хора беше като чужд език. Един бар в ъгъла осигуряваше безплатни напитки за тези, които са уцелили. Меки възглавници върху креслата предлагаха комфорт на хората, които наблюдаваха и слушаха, докато понитата си вършеха работата.
Третата му радост беше да си премерва интелекта с Марти Вейл, понеже това беше повече от предизвикателство; това беше проверка на неговите четирийсет и пет години стаж от двете страни на съдийската скамейка. Неговите спорове и сътрудничество с Вейл му осигуряваха една еуфория, несравнима с другите занимания. Обаждането на Наоми обещаваше вълнуващ ден.
Но всяко нещо по реда си. Той беше заложил петдесет въображаеми долара на дъската за една тригодишна кобила на име „Самозалъгалка“, която тичаше на финалния разгар в Санта Анита и която се оказа по-добра от името си. С малки изгледи за успех тя финишира втора, изкара 8,80 долара за заведението и обезпечи съдията с 3,436 долара за деня, които той усърдно вписа в дневника си, преди да слезе долу при чакащото го такси.
Вейл извади един-единствен сребърен долар от джоба си и го завъртя като пумпал на бюрото си. Съдията веднага прие предизвикателството.
— Аха. Е, сега дай да видим, ти си събрал цялата банда тук в ледения студ, имиулсивно… пътищата са почти непроходими… така че, очевидно имаме работа с нещо страшно важно.
— Ъхъ — каза Вейл.
— Имаме нов клиент.
— Признавам — съгласи се Вейл.
— Хм! — Съдията ходеше край писалището и гледаше монетата. — Нов клиент — каза той на себе си. Отново погледна към Вейл. — Видя ли се с някого, след като закусихме?
Вейл кимна и вдигна един пръст.
— И така, ти си посетил някого — неочаквано, иначе щеше да ми споменеш на закуска — и резултатът от това посещение е че си имаме нов клиент. Така, човекът, когото си посетил, е клиентът? Или той представляваше клиента? Очевидно, след като сложи долу сребърната ръкавица, трябва да е някой, когото познавам, или нещо, за което знам. Нов клиент, някой, когото познавам…
Той отиде до прозореца и погледна заледения пейзаж, задърпа устните си, почна да мърмори и обиколи стаята. Беше голямо представление. Върна се до ъгъла на бюрото, погледна настойчиво Вейл и каза:
— Аарон Стемплър.
— Поразително — каза Гудмън, докато Вейл слагаше монетата в протегнатата ръка.
— Елементарно — каза Вейл. — Като си помислиш, кой друг може да е освен Аарон.
— Наистина ли ще защитаваме момчето, което е убило Негово Високопреосвещенство? — попита Гудмън.
— Заподозрян в убийството на Негово Високопреосвещенство — поправи го Вейл.
— Не чакаха дълго, за да си върнат, нали? — каза съдията. — Съдбата им осигури идеална възможност.
— Какво искаш да кажеш? — попита Наоми.
— Време за разплата — каза Вейл. — Техният начин да си го върнат заради сделката. Дават ни едно дело, което не можем да спечелим с клиент, за когото всички мислят, че може да накара Менсън да изглежда като малкия Бо Пийп. Е, нека им дадем да разберат.
— И как мислиш да направиш това? — попита Наоми.
— Със силата на справедливостта! — засмя се съдията.
— О, глупости, пак започваме — изстена Гудмън.
Докато правеха сандвичи, телефонът звънна. Наоми отиде в другата стая, замънка в слушалката, затвори и се върна.
— Искаш ли да разбереш кой е твоят опонент? — попита тя тържествено.