Тълпата полудя и директорът Джо Лийди раздаде всички дипломи. И докато протестиращите получаваха дипломите си, Томи беше хвърлил университетската си шапка на вятъра и беше оставил косата си да пада свободно по рамене.
2 юни 1973 г. Какъв велик ден беше това!
По-късно откриха, че де Хавиленд е бил толкова пиян, когато е държал речта, че не си спомня какво е казал чак до следващата сутрин. Никой не знаеше, че училището щеше да бъде закрито, преди войната във Виетнам да свърши, поради старост и незачитане.
Гудмън тъжно разглеждаше чудесната стара сграда, сега боядисана със светлите цветове на дъгата, а полето, където някога играеха футбол, сега беше покрито с цимент. Още едно от постиженията на кардинал Раш-м ьн — събиране на пари, за да почисти мястото и да го превърне в пансион за бездомници и за превъзпитание. Но какво, по дяволите, трябваше да се признае заслугата на „светеца от Лейквю Драйв“, че е започнал такъв голям проект.
Е, това може да е Дома на Спасението за покойния велик архиепископ Рашмън, но за Гудмън това все още беше гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Неговата гимназия, за Бога, и нищо не можеше да промени това.
Той слезе от колата, пресече игрището, влезе през задната врата и тръгна надолу по коридора. Сградата изглеждаше странно тиха и стерилна. Никакви викове, никакви боричкания, никакви деца, които да тичат в междучасията. Шкафчетата ги нямаше. Старомодните врати с непрозрачни стъкла бяха сменени. Стените бяха бутнати, за да направят място за спални и стаи за занимания. Старите лаборатории по физика сега бяха кабинети с телевизори. И шкафът с купите го нямаше.
Той все още си спомняше гордостта, с която поглеждаше всяка сутрин купата, която беше донесъл от щатския финал по бокс с бронзовия бюст на Джон Л. Съливан над една поставка с надпис: ТОМАС ГУДМЪН; ЩАТСКИ ШАМПИОН ПО БОКС СРЕДНА КАТЕГОРИЯ, 1968–1969 г.
На това място сега стоеше титулната страница на „Дейли Нюз“ в рамка със снимката на Рашмън по риза с вдигнати над главата ръце, обграден от аплодиращи деца със заглавие под нея „Домът на Спасението става реалност“.
Гудмън стоеше с ръце в джобовете и гледаше стената, забравил за времето, когато едно младо момиче се приближи до него.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.
Той се обърна и я погледна. Петнайсет, може би шестнайсетгодишна, едно мило малко създание, току-що започнало да цъфти, с коса, сресана назад на опашка.
— Завършил съм гимназия тук — каза той.
— Не знаех, че някога е било гимназия — отговори тя. — Никога не съм предполагала, че е било нещо друго, преди да стане Дом на Спасението.
— Е, това беше голяма гимназия навремето — каза Гудмън. — Мисля, че трябва да сме благодарни, че са намерили начин да я използват. По-добре, отколкото да съборят старото момиче.
— Никога не съм чувала да наричат някое училище старо момиче. — Тя се разсмя, после каза: — Значи така, просто на посещение или искате да видите някого?
— Предполагам, че трябва да поговоря с някой отговорник.
— Сестрите са на вечерня, но може би аз ще ви помогна, аз съм дежурна по столова. Името ми е Маги.
— Дежурна по столова, а? — засмя се той. — Е, хубаво е да знаеш, че някои неща никога не се променят. Маги, познавате ли Аарон Стемплър?
Въпросът я шокира. Тя направи крачка назад, постоя с прибрани нозе и изведнъж погледна през рамо, сякаш мислеше, че някой може да се прокрадне зад нея.
— Вие не сте от полицията — каза тя подозрително. — Те вече бяха тук.
Добрият стар Стенър, винаги пръв.
— Не — каза той. — Работя за един адвокат, който ще защитава Аарон. Бих желал да поговоря с някои от приятелите му, да разбера какъв човек е бил.
— Е, ние всички го познаваме. Всеки знае всекиго тук.
— Знаете го?
— О, това, което исках да кажа, ъ…
— Окей — каза той и се усмихна. — Зная какво искахте да кажете. Цялата история е един шок за всички нас.
— Аарон си беше окей — каза тя, като все още говореше в минало време. — Наистина умен, малко тих. Премести се преди няколко месеца.
— О? И къде отиде?
— Той живееше незаконно… живееше… с Линда. Някъде в западната част.
— Линда? Линда коя?
— Ние никога не използваме фамилни имена тук. Искам да кажа, че не е срамно да питате за фамилното име.
— Благодаря, че ми казахте. Не бих искал да бъда безсрамен.
Тя се засмя отново, после каза:
— Е, хайде. Може да се срещнете с някой от бандата. Ако не пожелаят да говорят с вас, просто ще си тръгнат или ще ви кажат да пукнете на място.