Стенър забърза през църквата надолу по единия ред, подмина полицаите и погледна в кабинката.
Един мьж-дете, почти с ангелска външност, най-много двайсетгодишен, се беше свил на пода на изповедалнята. Косата му беше сплъстена с изсъхнала кръв. Лицето, дрехите и ръцете му бяха оцветени в червено. Държеше ръцете си скръстени на гърдите и в дясната си ръка стискаше един голям месарски нож със струйки кръв по него.
Паникьосаните му очи се взираха в светлината на трите прожектора.
— Не съм го направил — мрънкаше той с жален, едва доловим глас, като клатеше глава напред-назад. — Не съм го направил, майко. Майко, не съм го направил.
3.
Всички в електрическия влак бяха приковали погледи в сутрешния вестник и заглавието цяла страница: АРХИЕПИСКОП РАШМЪН УБИТ!
И подзаглавието: МЛАДЕЖ АРЕСТУВАН ЗА ОБЕЗОБРАЗЯВАЩО УБИЙСТВО.
Но Мартин Вейл се интересуваше повече от изданието на „Сити мегазин“, което купи от щанда на ъгъла. Той прегледа списъка със съдържанието, прелисти на страница 32 и се облегна назад да прочете статията.
Съдът заседава вече час и половина, часът е осем в навечерието на един четвъртък, след който остават само седем дни за пазаруване до Коледа и съдебната зала, която все още е препълнена, е напрегната като чакалня в болницата. Има доста безцелни разговори, но повечето очи са насочени към вратата, през която журито рано или късно ще влезе. След като дванайсет дни са стоели докрая да изслушат свидетелските показания, толкова пламенни, че в един момент съдията предложи да извикат пожарната, сега никой нямаше да си тръгне. Не и преди да видят последното действие.
„Това представлява той, един убиец на правото в този град. Един вампир, това е той. Седи си там в съда, по дяволите, и почти можеш да видиш как от проклетите му зъби капе кръв. Той е голям играч, влиза си с тази негова старомодна докторска чанта, моторът му все е включен на висока скорост, не може дори да изчака нещата да се случат, разбираш какво искам да кажа? Прокурори? Глупости. Та той си ги изяжда на закуска, обед и вечеря, а като си иде вкъщи, си похапва съдии преди лягане. Ти си прокурор и той седи от другата страна на залата? Вземай си нещата. Вземи си призовките, правните документи, показанията под клетва, всички тези правни глупости, хвърли ги и си иди вкъщи. Прочети някоя книга. Посмучи си шоколад. Просто си спести енергията, приятелю, понеже вече си мъртъв. Все едно, че вече висиш на кука в някоя проклета кланица.“
Говори един съдебен пристав, един старомоден тип със зачервени очи и голямо шкембе, с лош дъх и парче клечка за зъби, която се мотае в ъгъла на устата му. Той за двайсет и две години е виждал всички адвокати, които са идвали и са си отивали от този град. Знае всички трикове. Вероятно може да цитира законите по-добре от всеки филаделфийски адвокат, който печели по 500 долара на час.
— Мартин Вейл. Крачещата смърт — казва съдебният пристав и се отдалечава.
Годината се влачи към своя край в тази декемврийска вечер в съдебна зала номер 6 на Върховния съд — където Клерънс Дероу веднъж така лошо сдъвка един наперен местен адвокат, че той напусна и стана професор по право докато препълнената съдебна зала е прикована на място, очаквайки решението по делото Джо Пинеро срещу градската община.
Вейл седи върху перваза на един прозорец, без да обръща внимание на това, което става около него, и гледа навън към града, пламтящ в коледни светлини. Той е толкова спокоен, сякаш е в кома. Пушенето е забранено в залата, но Вейл разсеяно пали цигара от цигара и хвърля пепелта и угарките в една пластмасова чаша за кафе. Никой не му прави забележка.
Какво ли се върти в главата на Вейл?
Вероятно си мисли, че когато съдебните заседатели се върнат, той ще притежава една малка част от недвижимия имот, към който гледа, един комат от града, който от години той небрежно беше тъпкал с краката си.
Неговият клиент, един местен гангстер, три пъти пускан на свобода, на име Джо Пинеро, седи на подсъдимата скамейка, а пръстите му леко потрепват в такт с някаква въображаема мелодия. Ако е разтревожен за бъдещето си, то не му личи. Но всъщност защо ще се тревожи? Мартин Вейл беше във върховна форми срещу най-доброто, което градът можеше да предложи: Албърт Силвърмън, един адвокат с висока репутация, който в този момент е долу в тоалетната, повръщайки и червата си. Ето как се бяха развили нещата с делото на града за него.
— Ако Вейл беше подавач на топки в отбор от първа лига по бейзбол, щеше да бъде цар на смяната каза ми веднъж един приятел спортен журналист. — Той не участва само за да победи, човече. Всяка игра за него трябва да бъде без шанс за противниковия отбор.