— Ти разбра, че ще те преместят в Дейзиленд.
— Да, сър.
— Чувал ли си за Дейзиленд?
— Това е лудница.
— Е, те са по-великодушни, Аарон. Те го наричат Щатски институт за душевно здраве. Работата е в това, че там ще се чувстваш удобно. И ще бъдеш третиран повече като пациент, отколкото като затворник.
— Е, предполагам, че това е окей.
— Доверявай ми се — каза Вейл. — Това е част от плана.
— Плана?
— Не се безпокой за това. Аз ще разбера кога ще те преместят. Ще си поговорим повече, преди да заминеш. Имаме си собствен психиатър, който ще пристигне. Името му е доктор Ерингтън. Той ще те изследва също както и щатските доктори.
— И вие ли ще идвате там?
— Можеш да се обзаложиш — каза Вейл и смигна окуражително. — Преди да си тръгнем, Том има един-два въпроса към теб. — Вейл вдигна ръка с обицата.
— Аарон, виждал ли си преди такава обица? — попита Гудмън.
Аарон я погледна около минута и после поклати глава.
— Не познаваш никого, който да носи подобна обица?
— Не, сър. Откъде я взехте?
— Извадих я от ухото на някого в твоята стоянка.
— В моята квартира?
— Точно така. Той скочи върху мен, когато оглеждах мястото. Защо ще ме напада някой там? Имаш ли нещо ценно скрито в стоянката?
Аарон вдигна рамене.
— Имам едно радио и няколко книги.
— Взех книгите. Но преди да отида там, мястото е било ограбено. Не са останали много неща.
— Нямах много неща поначало — каза Аарон с тъжна усмивка.
— Е, ще ти запазим книгите — каза Вейл.
— Няма защо. Чел съм ги. Но просто е хубаво да си имам книги наоколо.
— Сигурен съм, че в Дейзиленд имат библиотека — каза Вейл. — Да се надяваме, че ще си имаш и лично време.
Момчето невинно се усмихна.
— Радвам се да чуя това, сър.
Два дни по-късно Аарон Стемплър беше обвинен от журито в предумишлено убийство.
Вейл седеше на бюрото си и мрачно гледаше снимките от убийството, които беше прикрепил с карфици към едно табло за съобщения, облегнато на книги. С чаша кафе и цигара той разсъждаваше върху визуалния ефект от фотографиите. Усещаше се почти сигурен, че Шоут ще вземе решение срещу него по въпроса за забраната на снимките.
И имаше още въпроси, на които трябваше да се отговори. Мотивът. Какъв можеше да бъде мотивът на Стемплър да извърши такова престъпление, ако изобщо го е направил той. Може би пътуването на Томи до Кентъки щеше да хвърли светлина върху доста тъмни нетна.
Погълнат от размишленията, той не видя таксито, което спря отвън, нито фигурата, носеща два куфара и чантичка под мишница, която изскочи и хукна към къщата. Звънецът на вратата го сепна, но преди да успее да стане, чу предната врата да се отваря и затваря и една жена се появи на прага на офиса му.
Тя беше навлечена в черно палто и носеше плетена лента през ушите — една приятна жена, която се оказа към трийсетгодишна със зачервено от студа лице. Рязко махна лентата от ушите си.
— Мистър Вейл? — каза тя с плах глас.
— Да?
— Аз съм Моли Ерингтън.
Той не проумя.
— Какво мога да направя за вас? — попита, поглеждайки часовника си.
Тя изглеждаше леко объркана.
— Съдията Спелдинг ме изпраща. Аз съм доктор Моли Ерингтън от клиниката в Джастин.
13.
Вейл стоеше като ударен от гръм.
— Предполагам ви е казал, че пристигам — каза жената почти резервирано.
Вейл скочи.
— Разбира се. Аз, ъ-ъ, предполагам, че не ви очаквах толкова късно. — Той се усмихна. — Съблечете си палтото и останете за малко.
Тя съблече палтото си, за да се разкрие една мъничка жена, висока може би — пет фута и два инча най-много, която се държеше изтънчено. Закачи палтото си на закачалката и с две ръце приглади полата на обикновения си тъмносив костюм.
— Съжалявам, че пристигнах толкова късно — каза тя стеснително. — Автобусът закъсня с почти цял час до Индианополис. Изпуснах си самолета.
— Автобус?
— Това е единственият начин да идеш докъдето и да е от Уинтроп, Индиана. Там се намира клиниката Джастин. Предполагам, че не сте чували за нея. — Тя имаше чудесна чиста кожа и светли сини очи; бледокафявата й коса беше подрязана точно до раменете. Говореше толкова тихо, че гласът й беше малко по-силен от шепот.
— Не, но това не значи нищо — каза Вейл. — Не разбирам много от психиатрия.
— Значи сме квит — каза тя. — Аз не разбирам нищо от право.
Страхотно, помисли си Вейл. Един стеснителен аматьор — точно каквото ни трябва.
— Всичко стана толкова бързо, че не съм и помислила къде да отседна — каза тя, като в гласа й все още се долавяше нотка на смущение. — Когато съдията Спелдинг се обади и каза, че е спешно, съветът спешно свика заседание, за да одобри моята отпуска. Ох, наистина беше проблем. Всъщност те бяха доста развълнувани от идеята. Това ще бъде чудесен опит…