— Е, наистина ми трябваше… — започна той и спря по средата на изречението.
— Някой с по-голям опит? — предположи тя.
Вейл беше объркан и му личеше. Той стана, отиде до кафеварката и взе две чаши от шкафа.
— Нека започнем отначало, окей? — каза той. — Чаша кафе? Преди малко е сварено. Или искате нещо по-силно?
— Кафе е добре — каза тя.
— Силно е. Съгласна ли сте да ви наричам Моли? Аз съм Мартин или Марти, както предпочитате — каза той, като напълни две чаши.
— Моли е добре — каза тя. — И съжалявам, че нямам никакъв опит в съдебните дела.
— По дяволите, аз съм на частна практика почти десет години, преди това две като войник — каза Вейл. — През цялото това време никога не съм имал работа със психиатър. Никога през живота си не съм бил забъркан с психичен случай като този. Ще ти предложа една сделка. Ти ще ме учиш за лудите, аз ще те уча на право.
Той й подаде кафето. И въпреки че беше много стеснителна, тя заговори откровено.
— Е, мога да те разбера, ако искаш някой друг. За да бъда откровена, никога преди не съм влизала в съдебна зала. Но разбирам доста от неадекватно поведение, мистър Вейл. Като психолог, психиатър и епидемиолог. Работила съм с над сто души с психично разстройство. Между другото, бих желала да избягвате да ги наричате луди.
— Напълно справедливо. Как да ги наричам?
— Душевно болни. Душевно разстроени…
— Има ли само една дума, която да изрази това?
Тя го погледна, отпи от кафето и каза:
— Какво ще кажете за „смахнати“?
Той я загледа отново, без да е сигурен дали е сериозна, или не и после, без да успее да се сдържи, избухна в сърдечен смях. Тя се присъедини, макар и не толкова шумно.
— Не трябваше да казвам това — промълви тя.
— Моли, в присъствието на съдията, моята помощничка Наоми Чанс, нашия следовател Том Гудмън и в мое присъствие можеш да казваш каквото поискаш за когото поискаш и за каквото си поискаш по всяко време. Ние така работим. Мисля, че въпросът е дали ти искаш да работиш с нас? Това е много гадно дело.
— Статиите във вестника, който прочетох, не дават много информация.
— Ченгетата се правят на много свенливи. Също и прокурорът. Те искат да изгорят момчето, да го изпратят на електрическия стол, освен ако ние не ги спрем.
— Толкова ли са зле нещата? — попита тя.
Вейл не отговори. Вместо това отиде до бюрото и наведе лампата така че светлината да падне върху снимките на таблото за обяви. Реакцията й не беше емоционална, което го изненада. Тя гледа таблото около минута, после отиде до него, коленичи и разгледа снимките една по една.
— Ако журито види това, ще го опекат — извинете за каламбура — каза Вейл.
— Снимките говорят доста — каза тя, като стана, но не обясни прибързания си анализ и Вейл не я попита. — Кога ще мога да се срещна с него? — поиска да узнае тя.
— Той беше преместен в Дейзиленд рано днес. Искам да отидеш там утре. Колкото по-бързо започнеш да работиш, толкова по-добре. Нямаме много време.
— Колко?
— По-малко от два месеца.
Тя затвори очи и леко подсвирна.
— Прекарвала съм по два месеца, опитвайки се да накарам един пациент да ми казва добро утро — каза тя с тъжна усмивка.
— О, той ще ти казва добро утро. Това е най-малката ни грижа — каза Вейл.
Той седна зад бюрото си, наведе се назад със стола си и запази равновесие, като петите му опряха в пода.
— Какво ще кажеш да го видиш още сега?
— Сега?
— Записах един разговор с него този следобед — каза той и посочи телевизора си.
— Може да го погледаме, ако не сте уморена.
— Ъ-ъ… — запелтечи тя малко объркано. — Вижте, багажът ми е тук. Тръгнах толкова набързо, че не направих никаква резервация. Мисля, че е по-добре да се обадя в някой хотел в града…
— Е, може да направите това — каза той небрежно все още пазейки равновесие със стола си. — Или… може да останете тук. Имам две спални за гости на горния етаж. Избирайте. Те са със собствени бани и може да се заключите отвътре. Кухнята е обща и кафеварката винаги е пълна. Утре ще се погрижим да ти намерим хотел.
— Не искам да ви притеснявам…
— Изобщо не ме притесняваш — каза той.
— Е — тихо каза тя, — това ще бъде чудесно.
— Хайде, ще ти занеса багажа. Сигурен съм, че си уморена. Може да погледаме касетката утре.
— Не, просто ще си наплискам малко вода върху лицето и ще си сложа чехлите — каза тя. — Бих желала да видя филма. И, ъ… може би ще имаш малко бърбън?