И нещо друго. В началото той не можа да се сети. После осъзна, че мястото беше някак си извън времето. Да, това беше. Никакви телевизионни антени. Никакви неонови надписи, никакви реклами. Сякаш с преминаването на върха на хълма беше навлязъл в друг век.
Имаше някаква тъжна и все пак ведра красота тук. Беше трудно да си представиш, че под тези заоблени, зелени хълмове и дълбоки клисури въглищните мини се спускат дълбоко в земята и изпускат отровни газове и прах. Истински рай и ад, помисли си Гудмън и за момент рязко се върна във времето назад. Към Гери, Ин-диана, преди двайсет и пет години, едно място, различно от това, и все пак странно приличащо на него — доминирано от комини, вместо от хълмове, с черни и сиви цветове вместо зелени. Въпреки това Гери създаваше същото мрачно чувство на изобилие. В Гери лееха стомана в огромни пещи, тук копаеха въглища от ями в земята. И на двете места опасността беше упорит спътник. Бащата на Гудмън беше умрял под един горещ котел с разтопена стомана. Разбит тялом и духом от годините физическо наказание, той просто не можеше да се движи достатъчно бързо. Когато баща му почина, деветгодишният Гудмън и майка му се преместиха в града. Те никога не бяха притежавали нищо. Всичко принадлежеше на компанията. Гордостта, която имаха, оставиха зад себе си, понеже това беше едно чувство, създадено от компанията, изразяващо се в отборите за боулинг и футбол, училищния оркестър и пикниците на 4-ти юли.
Така че Гудмън знаеше какво да очаква. Изтощени, подозрителни към непознатите, хората щяха да са твърди като щавена кожа от един живот на борба с времето, бедността и географията. Те щяха да са прости хорица с мирозрение, ограничено до долините, мъглата и страха от външния свят, с блянове, хванати в капан в лишените от въздух, антрацитни надгробни паметници с тяхната малка сигурност в работата, сама по себе си смъртно наказание. Копането, експлозиите, болестите и климатът бяха четиримата конници на тяхното съществуване. И все пак, той знаеше, че те щяха да са свирепо патриотични, лоялни хора, боящи се от Бога, пламенно почитащи флага, лоялни към компанията, която щеше да ги експлоатира до гроб. Те бяха солта на земята.
Гудмън знаеше, че щеше да има и един дърдорко там долу. Дори и в най-малките градчета имаше по един дърдорко.
Криксайд, Кентъки. Население 212, пишеше на малкия бял знак, цифрата беше преправена с боя и намалена няколко пъти. Знакът на времето — децата напускаха да намерят по-добър живот навън. Аарон Стемплър е бил един от тях.
От това беше избягал Стемплър. Вероятно едно особено момче. Умен, разочарован, воден от някакво видение във въображението си, докато най-накрая пресякъл планината към истинския свят. Може би това е било прекалено много за него. Развихрила ли се е някаква потисната ярост в него? Някога, някъде — между тази изоставена долина и изпръсканата с кръв спалня на архиепископ Рашмън — ексилодирало ли е нещо ужасно и неприлично в Аарон Стемплър?
Отговорът започваше оттук.
Гудмън подкара бавно в дефилето. Пътят вървеше между релсите и потока около стотина ярда, после свиваше през релсите и се връщаше, за да се превърне в главната улица на Криксайд.
Железарският магазин беше дълга, квадратна постройка с ламаринен покрив и мрачен интериор. Кирки, газови лампи и хамути бяха изложени на една хлътнала веранда по протежение на постройката. После следваше дрогерията на Валенски, градският съвет — една тясна двуетажна постройка с кула, която я правеше да изглежда повече като църква, отколкото като политически център на Криксайд. Имаше една разхвърляна бакалница, магазин за манифактура, наречен „Базарът на Миранда“ и три стари постройки, подпрени една на друга — малък ресторант в центъра с бар от едната страна и магазин за спиртни напитки от другата, и един знак, на който пишеше „Кафе-бар на Ърли Симпсън“. Имаше също една паянтова къща с табела отпред, на която пишеше: „Правни съвети на Деджит и доставка на канцеларски материали.“ Гудмън се зачуди какво можеше да прави един адвокат в такова малко градче. Да пише завещания на хора, които не притежаваха нищо? Разводи? Не беше възможно. Дела срещу компанията? По дяволите, компанията сигурно притежаваше Деджит и всичко наоколо.