— Аз търся улики, Ребека, отпечатъци от пръсти или игли по килима, не такива неща. Улики към него. Възможно ли е да го е направил той? Защо? Може ли нещо да го ядоса толкова много?
— Вие наистина мислите, че е виновен, нали?
— Както ви казах, доказателствата срещу него са много силни. Може да се наложи да го изкараме ненормален.
— Той не е луд, мистър Гудмън.
— Кога го видяхте за последен път?
— Преди две години. В деня, в който замина. Майка му беше против. Щеше да бъде трагедия за него да остане тук.
— Трагедия е, че е заминал.
Тя рязко вдигна поглед. Лицето й бавно потъна в тъга. Тялото й сякаш се сви и загуби своята еластичност. Тя седна върху един от чиновете и погледна през прозореца сякаш в шок. Накрая махна неопределено с ръка и каза:
— Аз уча осем класа тук, мистър Гудмън. От първи до трети там, четвърти и шести там, седми и осми тук. Знаете ли какво означава това? Чувствам, че съм постигнала нещо, ако просто ги вкарам в гимназията. Ако не го направят, докато са четиринайсет-петнайсетгодишни, момчетата свършват в мините. Момичетата ги омъжват.
— На четиринайсет?
Тя кимна.
— Вие ли придумахте Аарон да напусне?
— Казах ви — каза тя. — Радвам се да мисля, че имам пръст в това.
— Послушай ме, Ребека. Не съм тук, защото искам той да свърши в лудницата. Това, което искам, е да го спася от електрическия стол.
Дълбоката същност на дилемата на Аарон Стемплър изведнъж я изуми. Тя сложи ръка на устата си, затвори очи и сълзите й бликнаха. Опита се да сподави риданията си.
— Цялото това знание — мърмореше тя през ръката си, — всичките тези години. — После с тих, жален гласец промърмори: — Каква загуба, каква ужасна… проклета загуба. От него можеше да стане всичко, просто му трябваше…
— Какво му трябваше?
— Ох… не знам. Насърчение, одобрение. Той се страхуваше от самотата. Мисля, че той се страхуваше от самотата повече, отколкото…
Тя спря, без да може да продължи, а сълзите течаха по бузите й.
— Предполагам, че всички се страхуваме — каза той. — Съжалявам, наистина съжалявам.
Тя поклати глава.
— Не, аз съжалявам — зарида тя.
Той приближи и нежно сложи ръка на рамото й. Почувства как тя се стегна от неговия допир, но задържа ръката си, докато усети как тялото й започна да се отпуска. Погали я много нежно по рамото и след малко тя леко помръдна главата си и косата й падна върху ръката му. Той бавно я повдигна, обхванал бузата й с ръка, и тя придвижи лицето си срещу ръката му, като леко се обърна, докато той усети дъха й върху пръстите си и после допира на устните й. Сложи другата си ръка зад главата й и я придърпа към себе си. Сълзите й се стичаха по върха на пръстите му. Най-накрая тя се отпусна и се разплака, без да се срамува.
Той я подържа няколко минути, докато риданията й стихнаха. Накрая тя се отдръпна от него и обърна главата си.
— Много съжалявам — каза тя.
— За какво? Радвам се, че бях тук. Изглежда, имахте нужда…
Тя не отговори и накрая той каза:
— Вижте, съжалявам, че ви обезпокоих. Ще ида до ресторанта, ще поразпитам, може би…
— Не — каза тя. — Мъжете се връщат от дупките. Ще пият. Те не обичат чужденци, особено такива, които задават въпроси за техните хора. Дори да не харесват Аарон, ще се обидят. Такива са си.
— Но аз съм тук да му помогна.
— Няма да ви повярват.
Тя се обърна към него, погледна го с отпуснати от плача черти.
— Елате в жилището ми. То е точно по пътя до гората. Ще приготвя нещо за ядене и ще си поговорим за Аарон Стемплър.
15.
Тя сви от главната магистрала и последва знаците, които водеха до една приятна група от превъзходни постройки, обградени с тухлена стена. Имаше една по-скромна постройка до предния вход и една малка месингова табелка, която обозначаваше комплекса: ИНСТИТУТ ЗА ДУШЕВНО ЗДРАВЕ „СТИВЪНСЪН“. ОТКРИТ 1924 г.
Пазачът, който носеше панталони каки и тъмносиня риза и не изглеждаше като пазач, излезе и когато тя се лигитимира, вежливо й каза да кара по пътя към главната сграда. После влезе вътре да натисне копчето, което отваряше големите железни врати. Моли седеше спокойно и чакаше да започне голямото приключение.