Моли Ерингтън беше предпоследен курс в колеж в щата Айова и преследваше мечтата си да стане морски биолог, когато един-единствен разстройващ случай промени завинаги посоката на жизнения й път.
Нейният баща Уолтър беше страстен фермер, който обожаваше плодородната черна земя на Айова и всички създания на земята, които се препитаваха от нея, и който споделяше с децата си Боби и Моли една трайна любов към природата и земята. Той отказваше да ползва пестициди, като вместо това предпочиташе да засади допълнително един акър и да се погрижи за домашните животни; не отглеждаше животни за колене — крави за мляко, пилета за яйца, два бика за разплод — и приемаше всяко бездомно куче или котка, които преминаваха през двора им. Осем кучета всякаква големина и порода и половин дузина улични котки споделяха двуетажната фермерска къща с тях.
Още първия път, когато Уолтьр Ерингтън стана свидетел, чрез чудото на телевизията, как бомби от напалм погълнаха и опустошиха една зелена виетнамска гора, той се поболя душевно. Беше толкова ужасен от мрачния показ на човешката мизерия и природното опустошение, че отказваше да гледа телевизионни новини от войната в тази страна дори чрез годината, когато синът му служеше там.
Атина Ерингтън беше починала на трийсет и шест годишна възраст, и то не неочаквано. Уолтър Ерингтън се беше оженил за нея, въпреки че знаеше, че в гърдите й имаше бомба с часовников механизъм — вродено слабо сърце и опасността от внезапна смърт щеше да я съпътства постоянно само на разстояние едно сърцебиене. Но той я обожаваше и беше посветил живота си да я направи колкото се може по-щастлива и пълноценна. Когато Атина почина, нейните три любими същества, които я бяха преживели, обходиха браздите при лунна светлина и с ръце пръснаха праха й из фермата, която тя обожаваше. По това време Моли беше на дванайсет, а Боби на петнайсет години. Това беше един спомен, който Моли пазеше в душата си, тъй като полето се беше превърнало в жив, поддържан паметник на майка й.
Уолтър, Моли и Боби бяха необикновено сплотено семейство. Те горещо споделяха своите триумфи и разочарования, доверяваха се един на друг безгранично и бяха обвързани заедно с такава огромна лоялност, че когато Си Райт, най-добрият приятел на Боби Ерингтън неучтиво заряза Моли, за да преследва най-палавата мома в колежа, Боби го покани навън под футболната трибуна и хубаво го напердаши. Повече никога не си проговориха, въпреки че Моли опита всичко, за да заглади спора.
Тя току-що беше завършила първи курс, когато Боби се дипломира от университета като архитект и замина за Виетнам. Беше започнала предпоследната си година, когато той се завърна. Но това не беше Боби Ерингтън — това беше една празна обвивка на човек, необщителен, мрачен, поразените му от страх очи отразяваха ужасите, които го бяха връхлетели в онази далечна земя. Той се отказа от архитектурата и се завърна във фермата, измъчван от спомени, които не искаше и не можеше да сподели. Разговорите за него станаха болезнени, отговаряше с къси, понякога неразбираеми фрази и губеше самообладание, когато не беше правилно разбран. Страдаше от безсъние, предпочиташе да лежи буден в леглото отколкото да рискува кошмари в сънищата си. Моли прекъсна училището си за един семестър, после за още един, и около година тя и баща й безпомощно наблюдаваха как Боби бавно, но неотклонно се отчуждаваше, търсейки утеха в някакъв свой собствен свят.
Кулминацията настъпи през един топъл ден в началото на юни. Тя беше на кръщене на едно бебе, когато я извикаха по телефона.
Баща й ридаеше.
— Татко, какво има? — извика тя.
— Той застреля кучетата, Моли. Застреля всички кучета.
Тя изтича вкъщи и намери Уолтър Ерингтън седнал на люлеещия се стол на верандата да плаче неутешимо. Прегърна го, гледайки през рамото му към Боби, който седеше в края на нивата, лактите му лежаха върху коленете, а пистолетът висеше от едната му ръка. Осем кучета лежаха в полукръг около него.
— Той излезе там с една торба ядене — ридаеше Уолтър — и извика кученцата. По дяволите, мислех, че ще си поиграе с тях. После чух изстрелите. Бум, бум, бум, отново и отново. Изтичах там, а той само ме погледна и знаеш ли какво каза? „Трябваше да го направя, те страдаха. Земята гореше под краката им.“ Господи, Моли, какво искаше да каже? Какво е станало с нашия Боби?
Тя отиде до брат си, седна до него и бавно взе пистолета от ръката му и го остави в калта. Той я погледна и каза: „Някой трябва да ми помогне, моля те.“ И Моли го прегърна и нежно го залюля, докато сълзите течаха по бузите й. След малко той прошепна: „Ела с мен, мамо“ и това беше последното нещо, което каза. Те седяха така дълго време, докато тя почувства как напрежението напуска тялото му, той се свлече към нея и заспа.