И никога повече не се събуди, поне за истинския свят. Боби Ерингтън изпадна в кататонично състояние цели десет години. А Моли Ерингтън се беше отказала от мечтата си да плува с делфините, за да последва една по-мрачна, но не по-неясна цел.
Вратата към института „Стивънсън“, жестоко известен като Дейзиленд, тъй като това беше името на града, се отвори и тя подкара нагоре по един път с чакъл, заграден с високи до коленете зимни шубраци. Всяко психиатрично учреждение предоставяше на Моли Ерингтън широко поле от потенциални знания. Тя се отнасяше към шизофреничните и неми души — отпуснати на столовете си, гледайки на света без разбиране — като към пленници, чакащи я да разкъса воала от вкочанени мисли, който ги беше хванал като в капан във вечен и неподвижен мрак. Копнееше да възстанови негодните им умове и да ги подтикне обратно към бреговете на живота, и за да направи това, трябваше да разрови тайните, които ги придържаха към тази неописана и неясна местност, където мисълта и спомените бяха замрели. Тайно тя жадуваше да нахлуе в тези опасни владения, да преброди техните неочертани райони в търсене на мрачни души, като Боби, чийто собствени страхове, параноя, мъки и болки ги бяха примамили към доброволно изгнание в неописани убежища, които те сами си бяха създали.
Известно време тя експериментира с халюциногени, опитвайки се да проникне през булото, но без успех. Дори веднъж беше опитвала терапия чрез електрошок, за да разбере ефекта му върху човешкия мозък, но страхът беше толкова буквален, огромен и всеобхватен, че тя забрани на пациентите си да се подлагат на лечението. Разстройствата, осакатили умовете, бяха така неумолимо свързани със страданието, че болката във всякаква форма стана неприемлива за нея. Най-накрая нейните експерименти дадоха странични ефекти. Тя беше създала свой собствен и единствен космос, където болката и удоволствието бяха така тясно свързани, че едното пораждаше другото, и понеже удоволствието и болката бяха двойници, тя отричаше и двете, като отричаше дори и оргазма като непочтена награда в деликатната битка между радостта и тъгата. Стана смел новатор, който си взимаше богати бележки от своя собствен опит, понеже добре осъзнаваше, че ходенето по ръба на тази пропаст имаше опасни последствия. Внимателно класифицираше своите собствени неврози, знаейки много добре, че при една погрешна стъпка можеше да полети в собствения си неописан и може би безизходен ад. Дирите, които беше оставила след себе си, можеха да помогнат някои от взиранията й да я примамят обратно към реалността. Така че тя подхождаше към всеки нов пациент и с бодрост, и с опасение, чудейки се колко близко можеше да я доведе следващото пътешествие до ръба.
Аарон Стемплър беше различен. Той напълно осъзнаваше света около себе си и ако си беше създал един друг собствен свят, за който тя не знаеше, може би щеше да успее да го последва в него. Това беше вълнуваща мисъл, пълна с обещания за нея.
Харкорт Бескът, директорът на института „Стивънсън“, го нямаше, но той беше инструктирал персонала изцяло да й сътрудничи. Един млад чернокож мъж на име Клайд, който имаше приятна усмивка и небрежно държане, й помогна, като взе видеото, докато я водеше през двора към това, което беше известно като Новото крило. Това беше триетажна постройка с островърхо преддверие, полегатите му страни представляваха големи стъклени квадрати. Прозорците не бяха с решетки, а бяха от бронирано стъкло. Като цяло изглеждаше приятна постройка и очевидно беше построена с чувство за хуманност към обитателите. Секцията с максимална осигуреност беше в края на Новото крило, преградена единствено с плъзгаща се желязна врата. Служителят по безопасност беше облечен с каки и в синьо като пазача на външната врата и седеше на едно бюро до вратата. Не се забелязваше никакво огнестрелно оръжие. Той се усмихна, когато Клайд и Моли приближиха, и й подаде формуляр за подпис.
След железния вход следваше широк коридор, осветен от стъкления таван, със стаи от двете страни. Пазачът ги заведе в първата стая отдясно. Тя беше широка и имаше малко бюро, дървени столове, подвижно легло и прозорец, който беше поне шест фута над равнището на пода. Стените, мебелите и подът бяха боядисани в бяло. Пазачът отвинти една капачка на електрическия контакт на една от стените, така че да може да включи видеото, и тръгна да доведе Аарон Стемплър.
Тя не беше подготвена за неговата младоликост, откритост и непотисната аура, която го обгръщаше. Беше облечен с бледосини панталони и риза, меки памучни терлици и бели чорапи. Погледна с изненада, когато го въведоха в стаята. Тя се радваше да види, че не е шокиран.