— Аарон, аз съм доктор Моли Ерингтън, мисля, че Мартин Вейл ти е казал, че ще идвам тук.
— О, да, мадам. Но не очаквах жена.
— Знам. Мисля, че и Мартин също беше малко изненадан. — Тя се обърна към пазача. — Моля да изчакате отвън.
Пазачът погледна внимателно Моли и Аарон.
— Сигурна ли сте?
— Ще се оправим — отговори тя.
Той напусна стаята малко неохотно.
— Мартин казва, че нямаш нищо против видеокамерата.
— Не, мадам.
Тя се усмихна и му посочи леглото, докато се опитваше да нагласи камерата. Не можеше да я фокусира.
— Искате ли аз да го направя, мадам? — попита Аарон. — Вие просто седнете там и аз ще я фокусирам вместо вас.
— Да, благодаря — каза тя. Седна на стола, а той настрои камерата и затегна главата на триножника.
— Готова е — каза той. — Само натиснете този бутон, за да тръгне.
— Откъде разбираш от видеокамери? — попита тя.
— От епископ Рашмън. — Легна назад върху леглото, протегна си краката, кръстоса глезените и сви ръце над гърдите си. Изглеждаше пълен с енергия, въодушевен, очите му светеха в очакване. Като че ли причината беше в компанията в килията и удобствата, които тя осигуряваше, за разлика от ужасната самота, придружаваща всеки заточен на самотна изолация.
— Удобно ли си чувстваш? — попита Моли, след като включи на запис.
— Да, мадам.
— Не искам да говорим за епископа, Аарон, поне засега.
— Е, това е успокоително. Толкова пъти им повтарях тази история. Не зная какво повече мога да кажа.
— Бих желала да поговорим за детството ти.
— Ъхъ. Не е много интересно обаче.
— Кажи ми за родното си място.
— Нарича се Криксайд.
— И се намира в Кентъки?
— Ъхъ. Един приятел ми каза веднъж, че за да намериш Криксайд, ще трябва да се загубиш и после да те намерят.
— Това е много смешно.
— Да, мадам. Но Криксайд не е никак смешен.
— Какво искаш да кажеш с това, че не е никак смешен?
— Това е едно мръсно малко селце. Едва ли е по-голямо от това място тук. Няма какво да се прави там. Няма дори библиотека. Работа, ходене на църква и, умиране, така казваше мама.
— Ти съгласен ли си с това, което казва майка ти?
— Ако постоиш по-дълго време там, няма с какво да не си съгласен.
— Какъв искаше да бъдеш? Като малък искам да кажа.
Аарон изглеждаше прям и отзивчив към въпросите й. Той беше искрен без никаква емоционалност и понякога толкова обективен, сякаш говореше за някой друг.
— Не знам. Изглежда, опитах всичко. Работих при Евъри Деджит, адвоката, и доктор Косвалски, и при мистър Боаз, който стопанисваше бакалията. Едно лято косих трева за общината. Най-много исках да уча.
— Какво да учиш?
— Всичко. Четях всичко, каквото намирах. Четенето беше… беше… като пътуване за някъде. Това беше начин да избягаш от това място. И Ребека… мис Ребека, нашата учителка, тя имаше много книги, които ми даваше да чета, и после ми задаваше въпроси да узнае какво съм разбрал. Когато отидох в гимназията, беше по-добре. Това беше в Лордсвил — който се намира на около трийсет мили през планината, ходехме дотам с автобус — имаха добра библиотека.
— Какви книги четеше?
— Всякакви, каквито имаше. Исторически книги и географски, и книги за философия и наука. Правни и медицински книги, книги със стихове и книги с фантастика. Приключенски книги. Всякакъв вид книги, които можете да си представите.
— Беше ли мис Ребека важна за теб?
— Тя е тази, която ми помагаше да уча. Тя дойде там, когато бях на девет години. Да, мадам, тя беше много важна за мен.
— Толкова важна, колкото майка ти?
— Е, майка ми беше един вид… е, майка ми си беше простодушна, тя смяташе, че всички мъже са родени, за да работят в дупката.
— Дупката?
— Ъхъ. Сякаш нямаше никакъв друг начин, знаете ли? Мъж ли си, отиваш в дупката. Така си беше. Тя знаеше, че се страхувах от дупката, но това нямаше значение за нея.
— Ти се страхуваше от нея?
— Да. Най-много се страхувах от дупката.
— Каква беше дупката, Аарон?
— Това бяха мините за въглища. Баща ми и Самуел работеха там. Всички мъже работеха там.
— Самуел е твоят брат?
— Беше. Умря при катастрофа с кола.
— Разкажи ми за дупката.
Преди още да помня каквото и да било, се страхувах от дупката. Треперех само при мисълта за слизането. Откакто за първи път разбрах какво беше дупката, аз я сънувах и се боях от нея.
— Какви сънища си сънувал?
— Сякаш слизам долу в ада, животни ме полазваха, демони се криеха в тъмнината и нямаше въздух за дишане. Прочетох този стих веднъж: „Какви мъки от скръб преживя, от злини, които никога не идват.“ Емерсън е написал това.