Выбрать главу

Но в следващите десет месеца Вейл разчленява на парчета града, окръга и щата. Той насъсква щатските и окръжните ченгета срещу градските полицаи. Вътрешните борби стават толкова ожесточени, че се заплашват един друг със съд. Вейл скръства ръце и почва да си реже ноктите — преди да свърши, той се съгласява да оттегли обвиненията си срещу окръга и щата, призовава двамата полицаи и те се нахвърлят върху градския си побратим като двойка разярени бикове.

Преди да се стигне до съд, залаганията вече са изравнени — със значителна сума на страната на Вейл.

Сега Вейл съзерцава мигащите светлини на общинското коледно дърво, клиентът му е хладен като наливна бира в замразена чаша, окръжният прокурор, поел защитата, е на колене в мъжката тоалетна, а седем мъже и пет жени се намират в стаята на съдебните заседатели и се опитват да разберат кой на кого какво е направил и колко ще струва всичко това.

Съдебните заседатели заседават вече от два часа, когато аз преброждам залата и се облягам на перваза до Вейл. Той е свалил жълтата си вратовръзка и я е пъхнал в горния джоб на костюма си от туид, който изглежда така, сякаш е спал с него цяла седмица. Има голяма нужда да се обръсне. В началото на процеса съдията Хари Шоут, един фанатичен консерватор, известен в правните среди като Палача Хари, в сравнение с който хунският вожд Атила би изглеждал като социален реформатор, смъмри Вейл за начина му на обличане.

— С цялото ми дължимо уважение, Ваше благородие — отговори Вейл, аз съм дошъл тук, за да се занимавам с право, а не да позирам за корицата на „Джентълменс ку-ортърли“.

Това определя атмосферата на процеса, по време на който Вейл два пъти е глобен по 1000 долара за обида. Единствената причина да не прекара около десет дни в местния затвор е страхът, че няма да бъде приключен процесът. Никой не иска отново да премине през тази кланица.

— И така, какво мислиш? — питам Вейл.

— Мисля, че мигащи светлини на коледно дърво са образец на лош вкус казва той, гледайки надолу към едно дърво пред съда, което изглежда като червено-зелен светофар. Изглежда като проклета неонова табелка.

— Колко време мислиш, че ще отсъстват?

— Докато решат колко пари да получим.

— Мислиш, че е толкова просто?

— Да! Той запалва нова цигара „Вентидж“ и пуска старата в чашата, където угасва с цвърчене.

— Кога реши, че работата е вързана в кърпа?

— В деня, в който приех делото отговаря Вейл.

Самоувереността и този поглед, това ги сковава. На Вейл никога не му минава през ум, че може да загуби, а само колко голяма ще бъде печалбата.

Съдът заседава вече два часа и четирийсет минути. Присъдата: 7,6 милиона долара за бившия гангстер изведнъж прави Джо Пинеро милионер. Съдебната зала полудява. Силвърмън отново тръгва към мъжката тоалетна. А Мартин Вейл току-що е спечелил за себе си цели 2.5 милиона долара.

Съдията гледа заплашително от високо.

— Може би казва той на Вейл сега ще можеш да си позволиш нов костюм, адвокате.

Мартин Вейл се усмихва нагоре към съдията.

— Това е една възможност.

Два дни по-късно градските власти обжалват.

И сензацията продължава.

Това обещава да бъде една забавна година.

Вейл потрепери от студения вятър, циркулиращ в електрическия вагон, и се сви по-дълбоко в палтото си от овча кожа, докато четеше за втори път статията в „Сити мегазин“. Не е лошо, помисли си той. Хич не е лошо. Снимката беше хубава. На нея се виждаше един млад мъж със суров поглед и самонадеяна усмивка, облегнат на съдийската скамейка, с ръце в джобовете на панталоните, една връзка документи, пъхната в джоба на сакото му, гледаш към фотоапарата. Надписът беше убийствен: „Мартин Вейл: прокурорите се молят да не ги изяде на закуска.“

Вейл се засмя. Дължеше на Конърмън едно пиене и вечеря за това. Пусна списанието в чантата си, когато електричката спря в края на обратния завой, и се втурна навън от вагона, обръщайки нагоре яката си срещу мокрия сняг, който силният вятър навяваше откъм езерото през четири улици. Вейл мразеше това време на годината. Влажният северен вятър духаше надолу през езерото и режеше равния град в средните щати като с бръснач, проникваше през дебелото палто на Вейл и заледяваше лицето му. Той почти притича двете улички и взе широките стъпала от гранит по две наведнъж. Вътре изтърси влагата от яката си и запали цигара. В отсрещния край на широкото фоайе от мрамор и месинг Боби, продавачът на вестници, размаха един екземпляр на списанието към него.