Тя се засмя.
— Не съм пила вино от известно време. Учителката в Криксайд не може просто да влезе в магазина за спиртни напитки и да си вземе една стомна, когато ожаднее.
Вареното беше гъста, сочна смес от картофи, окра, домати, зеле и твърдо, но вкусно месо, което той по-късно разбра, че е заешко. Имаше царевичен хляб и те ядоха и пиха вино и говориха повече за Стемплър, за манията на баща му, че неговите синове трябва да го последват във въглищните мини, за майка му, която се страхувала да противоречи на стария Стемилър, говорела с духове и обвинявала Ребека за противоречивостта на сина си, за това как старият Стемплър раздавал наказания с колана си — броят на ударите му зависел от сериозността на обидата.
— Понякога, когато идваше, беше бит толкова лошо… задните му части кървяха…
Гудмън я погледна въпросително. Тя бързо погледна настрани и продължи, прехвърляйки темата върху неутолимия апетит на Аарон за знания.
— Разкажи ми за майка му. Имаше ли тя душевни проблеми?
— Изобщо не излезе през тази последна година. Щеше да се умори от глад, ако не бяха съседите й. Може би самотата най-накрая я довърши. Колкото и лошо да се отнасяше с Аарон, когато той замина, тя не знаеше какво да прави. Тя е зависела от мъжете през целия си живот и когато те изчезнаха, не можеше да се оправи.
— Имам предвид преди това. Била ли е тя винаги, знаеш… и бакалинът, и Косвалски намекнаха, че винаги е била малко странна.
— Беше много религиозна жена. Обикновено говореше с Господ от време на време. Всъщност много от тях тук го правят.
— Може би нямат с кого другиго да си говорят — каза Гудмън.
Тя се засмя.
— Много е вероятно.
— И тя не е мислела много за образованието.
— Не, е-е, но и това не е рядкост тук.
— Изглежда Аарон е бил доста свободна душа.
Тя кимна някак си с копнеж.
— Всичко го вълнуваше. Четеше книги по анатомия, когато работеше с доктор Косвалски и правни книги, когато работеше с Евъри Деджит. Когато беше второкурсник, играеше Биф в „Смъртта на моряка“. Беше чудесен — той наистина обичаше да играе в пиеси. Разбира се, хората тук мразеха представлението, но това не го интересуваше, понеже той се превръщаше в Биф всяка нощ. Но както всичко друго, нямаше изход от това. Факт е, че после той никога повече не го спомена.
— Къде отиде, когато си тръгна оттук?
— В Лесингтън, мисля. Чух, че работил в болницата там известно време.
— Никога ли не ти писа?
Тя поклати глава.
— Не очаквам да го направи.
В стаята настъпи тишина. Един въпрос се въртеше в ума на Гудмън, но той го потискаше назад, в по-мрачната част на мозъка си.
Тя се наведе през масата, сякаш го изучаваше.
— Какъв беше, преди да станеш ченге по защитата?
— Професионален боксьор.
За момент изглеждаше шокирана.
— Наистина ли? Беше ли професионалист?
— Да, по този начин учех в юридическия университет. Разбих си ръката и Марти ме придума да се занимавам с това.
— Марти адвокатът ли е?
Гудмън кимна.
— Добър ли е?
— Най-добрият — каза Гудмън. — Ако има някакъв шанс за Аарон, това е Марти.
Тя погледна в чашата си с вино, изведнъж потънала в мислите си. Ядоха мълчаливо известно време.
— Бил ли си във Виетнам? — попита тя изведнъж.
Той кимна.
— Шейсет и девета и седемдесета.
— Това бяха лоши години.
— Всяка година там беше лоша. Не ми беше толкова трудно. Идвах в страната за няколко седмици, после ме изтегляха обратно, пращаха ме в Сайгон или в Залива да се бия. Тренирах няколко седмици, после участвах в битка, възстановявах се няколко седмици, после ме изпращаха обратно на фронта. Така беше през цялото време.
— Винаги ли печелеше?
Той кимна.
— Освен последния път.
— Какво се случи?
Той вдигна ръката си. Костите бяха заздравели лошо, бяха извити и деформирани. Китката му приличаше на чвор на дърво. Тя се приближи, взе ръката му, опипа грапавините й и си представи болката.
— Харесваше ли ти да се биеш? — попита тя все още гледайки счупената му ръка.
— Като аматьор беше добре. Млади боксьори със стил. Но не като професионалист. Правех го за пари. Беше облекчение, когато си разбих десницата.
— Не е разбита — каза тя, палецът й обхождаше неравностите. — Тя е различна. Има си характер.
— Благодаря. Всъщност откъде си?
— Санта Фе.
— Санта Фе. Никога не мога да улуча ударението.
— Избягах от къщи на шестнайсет. Прекарах шест години с наркотици. — Тя млъкна за момент и умът й се върна към наркотичната еуфория, продължила повече от половин десетилетие. — Господи, халюцинирахме ден и нощ. Цели шест години мислех, че слънцето е петно боя, а облаците разбит крем — реалността на ЛСД.