— Това е недостатъчно — каза Гудмън.
— Томи, на този етап всичко е недостатъчно, но все трябва да започнем отнякъде. Нали помниш, че работим върху презумпцията, че е невинен, така че всичко трябва да води до това заключение. Техен проблем е да докажат, че е виновен.
— Има нещо друго — каза Том. Той отиде до таблото със снимки и ги разгледа, спирайки се на фотографиите с кървави стъпки и средната снимка на кухнята с кървави петна по пода. Наоми дойде до него.
— Какво виждаш? — попита Вейл.
— Виж тази, която е направена отблизо — каза Том. — Това не е стъпка, това е петно. Сега виж другата снимка. Петната свършват тук, в ъгъла до тезгяха. Няма петна върху последните шест фута до вратата.
— И така?
— Моето предположение е, че петната са от чорапите му. Той идва до вратата на кухнята, събува си обувките, така че епископът да не го чуе, взима един месарски нож от плъзгащото се чекмедже, върви осемнайсет фута надолу по коридора, влиза в спалнята и нанася на епископа четирийсет удара.
— Седемдесет и седем според аутопсията — каза Наоми. — Което между другото е също толкова лошо, колкото и снимките.
— Ние ще го отбегнем при даването на показания — каза Вейл. — Ще признаем броя на раните, местоположението им, причината за смъртта и т.н. Това ще намали ефекта им. Докладът от аутопсията ще бъде приет като веществено доказателство, но най-вероятно журито няма да го прочете — ще бъде заето с други неща.
— Във всеки случай обувките, изглежда, означават предумисъл — каза Гудмън. — Не внезапен гняв, не временна лудост, а внимателно планиране и извършване.
— Ако, всъщност, действително е станало така — каза Вейл.
Наоми се намеси:
— Как другояче може да е станало? Той излъга за това и теб, и ченгетата. Казва, че е влязъл през предната врата и се уплашил от някого, когато си тръгвал, така че избягал отзад. Очевидно, поначало, той е влязъл през задната врата.
— Може би. Но те не могат да използват интервютата, а и ние няма защо да го правим. Това, което трябва да открием, е дали е излъгал и защо?
— Защо го е направил — ако го е направил? — попита Гудмън.
— Може да е бил объркан. Уплашен. Сплашен — каза съдията. — Може да е невинен, но се страхува да каже истината, понеже изглежда виновен.
Вейл вдигна рамене.
— Отново зависи дали наистина е имало някой друг в стаята с него. Вижте, да предположим, че е дошъл от пред, свалил си е обувките и ги е сложил в джоба на палтото си, или ги е държал. Когато си е тръгвал, той се е уплашил от някого на долния етаж, отишъл е до кухнята и си е сложил отново обувките, преди да излезе на студа.
— Хайде сега — каза Гудмън скептично.
— Можеш ли да докажеш, че не е станало така? — попита съдията.
— Не.
— Тогава ние говорим за разумно съмнение и обувките, и кървавите следи стават спорни — каза Вейл. — Нито една възможност не може да се докаже, така че и двете са вероятни.
— И в повечето случаи — добави съдията — журито ще отхвърли и двете възможности, вместо да прави предположение как е станало в действителност.
— Същото е и с ножа — каза Вейл. — Ние приемаме, че той си е тръгнал с него, но не приемаме, че го е донесъл от кухнята със себе си.
— Това е добре — каза съдията. — Нека те докажат, че е станало иначе.
— Има ли отпечатъци от пръсти върху подноса? — попита Гудмън.
— Ще разберем, когато видим съдебния доклад.
— Може би е носил ръкавици? — предположи Наоми. — Може би е танцувал в балета на Болшой театър, така че какво от това? — предположи съдията.
— С други думи не важи, докато не го докажат — обясни Вейл.
— Някакви власинки от ръкавици по подноса?
— Още веднъж, нека видим какво пише в съдебния доклад.
— Какво ще реши Шоут относно признаването на снимките? — попита Наоми.
Вейл погледна към съдията и леко вдигна вежди. Спелдинг се почеса по средата на носа си с показалец.
— Това е труден избор за него — каза Спелдинг. — Аз лично мисля, че те са уместни. Но ако ги допусне, ще има основания за протест. Моето предположение е, че ще ги допусне.
— Господи! — каза Наоми.
— Недей — каза Вейл. — Това може да ни е и от полза.
— Как?
— Зависи от мотива — предположи съдията.
— Точна така — отговори Вейл. — Може да се обзаложите, че вярната опозиция работи извънредно върху това. Ако не намерят такъв, може да им спретнем хубаво дело, като се позовем на прецедента Макнетън и използваме снимките.
— Кой е Макнетън? — попита Моли.
Съдията обясни.
— Макнетън застрелял един член на Британския парламент през 1893 г. Съдът не го признал за виновен поради умопомрачение и обществеността побесняла, така че Кралският съд, това е Британският апелационен съд, е формулирал правилото Макнетън. То постановява, че в случай на оправдание трябва ясно да бъде доказано, че по време на извършването на престъплението обвиняемият е бил жертва на такъв умствен недостатък, причинен от психическа болест, че не е знаел характера и качеството на постъпката, която е извършил.