Мартин Вейл представляваше голямата му гордост. Това беше синът, който той никога не беше имал. Протежето, което беше надминало учителя. И той приемаше арогантността и самонадеяността на младия мъж като недостатъци на един ум, толкова съсредоточен и дисциплиниран, че загубата на едно съдебно дело беше просто непонятна за него.
Съдията присви очи и погледна четирите големи сребърни монети.
— Четирима срещу един — размишляваше той. — Ще трябва да направя заключението, че те са хвърлили тежката си артилерия срещу теб, като според логиката изключвам преговорите, което пък изключва младите интелигенти. Трябва да е било силова игра.
— Дотук добре.
— Града, окръга и щата?
— Признавам ти и това също. Но повече никакво указание.
Съдията погледна косо към тавана няколко минути, после каза:
— Двама от градската община, след като искът е към тях и по един от окръга и щата. И така… аз стигам до градския прокурор Фледерман, това основно е негов проблем.
Вейл плъзна единия от доларите през масата и съдията го хвана, като го плесна с ръка.
— Отис, той е градският отговорник.
Вейл плъзна втори долар към него.
Съдията погледна изпитателно Вейл, който прие най-безучастното си изражение.
— От страна на окръга… предполагам, бих казал, най-подлият човек, когото имат. Това трябва да е бил Джони Мелоуей.
— Великолепно — каза Вейл, като плъзна към него още една доларова монета. — Остава още една.
— Сега, кого биха изпратили срещу теб от щата? Може би някого от губернаторския персонал? Или от държавното адвокатско бюро… или пък чак от парламента. Вероятно някой ласкател, един от тези мазни копелета, за да балансира Фледерман, Бърнсайд и Мелоуей, след като те са като парни валяци. Ъхъ… ъхъ. И кой е най-мазният в тайфата? — Той се изкикоти. — Трябва да е бил самият мистър Хитрец. Уудроу П. Карлисл.
Вейл се усмихна и бавно поклати глава. Съдията изглеждаше изненадан.
— Е, да пукна, ако знам — каза той и плъзна обратно единия долар на Вейл.
— Окей, предавам се, сър. Кой е бил мистериозният човек от щата?
— Рой Шонеси.
Спелдинг очевидно беше шокиран.
— Шегуваш се!
— В никакъв случай. — Тед му донесе обичайната закуска — две пресни яйца на очи върху препечен бял хляб, домашно пържено месо и наденица. Вейл се нахвърли върху яденето лакомо, като не спираше да говори. — Сега тук е неочакваното развитие — той играеше моята игра.
— Какво искаш да кажеш?
— Моето предложение беше милион и шестстотин и Пинеро да напусне щата завинаги. Шонеси им каза да го приемат без никакъв спор. Цялата работа не продължи и трийсет минути.
— И те легнаха по гръб, просто така?
— Просто така. Дори не им предложих различни възможности. Не се наложи да сложа и една карта на масата.
— Струва ми се, че може да си имаш малко проблеми с твоя клиент. Как ще се почувства той, когато му кажеш, че просто трябва да преглътне загубата на шест и половина милиона долара?
— Той ще вземе милион и сто. Аз ще взема петстотин хиляди.
— Как ще му обясниш това? Пинеро има хиенски скрупули. Припомням ти, че той е вкарал в гроба поне четирима души… доколкото знаем.
— Ще го уплаша до смърт — каза Вейл.
— Ха! С какво?
— С от десет до доживот в щатския затвор.
Съдията помисли малко и кимна.
— Добре, това е хубав коз като заплаха.
— По дяволите, Пинеро никога не е виждал един милион долара, той едва може да брои до десет. Ако изобщо има късмет ще свърши под някой мост някъде, преди да се подреди. Само се надявам какъвто е луд да не си пръсне черепа, преди да вземем чека.
Съдията се върна към сутрешната среща.
— Отново на предишната тема — каза той. — Очевидно има нещо не наред тук, приятелю мой.