— Хей, та това е много разумна сделка. Градската община вероятно ще събере осемстотин хиляди и щатът, и окръгът ще бутнат по четири хиляди. Никой няма да бъде ощетен прекалено много и цялата работа ще се забрави.
— Да, но това не е било съдебен процес, Мартин, момчето ми, това е било политика, а в политиката никога няма логика. Какъв е дневният им ред? Какво преследват?
— Мисля, че проявяваш малко параноя.
— О, да, безусловно. Съгласен съм, че това е била разумна сделка за тях, но да се съгласят без бой? Мирише ми, че нещо не е наред тук. И ти казваш, че Рой е бил на твоя страна?
— Той просто им каза да приемат. Направете сделката, каза им той.
— Тогава ти му дължиш услуга, Марти. Тази игра се играе по този начин. Той ще ти поиска услуга.
— О, хайде. Освен това, какво мога да направя аз за Рой Шонеси?
— О — каза съдията. — Сигурен съм, че има нещо наум. Когато дойде време да се отплатиш, ще разбереш. И няма да има никакво разискване. Така става, това е стилът на Шонеси.
Мартин Вейл се върна към закуската си и яде мълчаливо около минута-две. После съдията почука но масата с пръста си.
— Ето, че пристига още един проблем, адвокате.
Вейл погледна към входа. Джон Пинеро току-що беше влязъл в заведението на Пеперудата. Пинеро, който беше познат в някои среди също като „Хей-хей“ заради свойствена говорна особеност, беше една грамада от тикове. Той щракаше с пръсти, когато говореше, сякаш сам се окуражаваше да продължи нататък. И повдигаше дясното си рамо, като че ли прогонваше някоя муха. Премина през салона много бързо. Пинеро винаги вървеше много бързо.
— Хей-хей, адвокате — каза той, като щракаше с пръсти, — проведохме ли тази проклета среща? Как сме, дяволите да го вземат?
Той се мушна в сепарето до съдията.
— Проведохме срещата, Джои, и се справихме добре — каза Вейл, като си избърса устата и хвърли салфетката до чинията си.
— Хей-хей, как, по дяволите, ще свърши всичко? Колко, мамка им, ще ни оберат, мамка им? Половин милион? А може би един проклет милион? — Той стигаше до паника с приказките си.
— Ти ще вземеш милион и сто и ще трябва да напуснеш щата в деня, когато вземем чека.
— Хей-хей, какво! Какво, по дяволите, ми разправяш, адвокате? Трябва ли, мамка им, да вярвам на тези си две уши, мамка им? Ти, мамка им, си отстъпил всичките тези мангизи?
— Няма да има никакво обжалване, никакъв проблем, просто ще вземеш парите и ще бягаш.
— Хей-хей, мамка му, човече — сърдито се завайка той, като щракаше с пръсти и вдигаше рамо, докато говореше. — Ти ми казваш, мамка му, че трябва да се простя с ъ… ъ… колкото там проклети милиона долара остават още, мамка му? Това ли, по дяволите, ми казваш?
— Казвам ти, че ще си тръгнеш с милион и сто, Джои. Радвай се на късмета си.
Пинеро удари с ръка по масата и разля кафето на Вейл.
— Хей-хей, да се радвам на късмета си, глупости. Това е твоята проклета измишльотина, адвокате; та те скачаха върху моята проклета глава, знаеш. Аз бях целият в синини, мамка им, а ти ще си занесеш вкъщи половин милион проклети гущери, и аз, мамка им, трябва да бъда благодарен, хей?
Вейл изведнъж стана. Той бавно мина покрай сепарето, напълни си чашата с кафе и се върна. Застана над Джои Пинеро и го погледна с най-суровия си поглед — този, който пазеше за случаите, когато трябваше да каже на някой свидетел, че почти е загубил. Убийственият поглед, който пазеше за вещите свидетели. Пинеро погледна към него озадачено. Нещо ставаше, но той не знаеше точно какво. Той само знаеше, че Вейл изведнъж беше направил пари от него. Вейл тихо каза:
— Да обърнем плочата и от другата страна, Джои. Без мен щеше да влезеш в щатския затвор за десет години. Щеше да броиш петцентови монети с надежда да ти стигнат за цигари.
— Хей-хей, има и други мръсни адвокати, знаеш, други мръсни адвокати. Трябва ли, по дяволите, да приема това? Не мога ли, мамка му, да кажа на този боклук, градския прокурор, тази няма да я бъде, хей, ще се видим в проклетото съдилище?
— Не!
— Хей-хей, не? Не! Просто така? Проклето не!
— Хей-хей, глупости. Сделката е приключена. Сега, взимаш си твоя милион и сто и тръгваш за Калифорния. Няма да го направиш? Те така ще ти отровят живота, че ще мечтаеш да си в щата Рок Айлънд. По дяволите, хей.
— Хей-хей, глупости, глупости от моя собствен адвокат, от мен се очаква дори да потанцувам тук, мамка му. Какво, по дяволите, ще кажеш за това, господин съдия?