Всички се интересуваха от неговото благосъстояние. Вейл отново не каза нищо.
Шонеси, един ветеран от държавното адвокатско бюро, също не каза нищо. Той се клатеше бавно в огромен кожен стол — тежък мъж, чиято масивна фигура беше облечена в костюм с елек от хиляда и петстотин долара, украсен с кърпичка от цветна коприна в горното джобче. Имаше пълно лице и холерични устни, извити презрително в нещо, което незнаещите биха сбъркали с усмивка. Качулатите му очи бяха остри и убийствени, а масивните му пръсти бяха сключени и прегънати върху гърдите му, като палците му незабележимо се търкаха. Той беше слушател, този Шонеси, а също и върховният жрец на щата, който само с едно кимване можеше да докара епидемия и чума върху всеки, който заплашва да развълнува политическите морета на щатския законодателен орган. Вейл се беше срещнал с него само веднъж преди десет години. Познаваше Шонеси като изкусен политик, който беше издържал трийсет години на бурите и на четири правителства. Губернаторите се страхуваха от него и кандидатите за президент търсеха съветите му. В сравнение с него другите трима бяха железопътни работници.
„Какво, но дяволите, нрави той тук?“
Вейл претегли възможностите. Той закова погледа си в Шонеси, пренебрегвайки Фледерман, който продължаваше да говори, като пускаше заплахи, празни приказки и груби обиди като овчи курешки, докато Бърнсайд и Мелоуей от време на време се намесваха с прикрити заплахи. Сняг се разбиваше върху прозореца. Радиаторът леко съскаше в ъгъла. Нито един от двамата не отстъпваше в борбата с погледи.
— Разбираш какво искам да кажа? — приключи Фледерман.
Шонеси пръв се отказа от борбата с поглед. Той погледна към Фледерман и Вейл последва неговия пример.
— Не — каза Вейл.
— Не? — каза Фледерман.
— Какво искаш да кажеш с това не? — попита Бърнсайд.
— Не, не разбирам какво искаш да кажеш — отговори Вейл.
— Господи — каза Фледерман и този път се изплю в плювалника. — Не си толкова тъп.
— Той не те слушаше — каза Шонеси с дрезгав глас толкова тихо, че едва се чу в стаята.
— Какво искаш да кажеш? — заекна Фледерман. — Защо, по дяволите, говоря, за да си слушам гласа?
— Сигурно — каза Шонеси. Той се обърна към Вейл.
— Какво мислиш?
— Мислех първо да чуя тяхното предложение — кротко каза Вейл, отделяйки Шонеси от групата. Той приемаше риска, че Шонеси е дошъл на срещата, без да предложи някаква позиция. Шонеси слушателят!
Шонеси се засмя. Не беше кой знае какъв смях, но все пак смях.
— Добре сте се научили, мистър Вейл. — Благодаря.
— Научил? Какво е научил? — каза Фледерман.
Шонеси погледна към Вейл.
— Играете шах, нали?
Вейл кимна.
— Играех. Вече не толкова, прекалено съм зает.
— Старото правило — каза Шонеси на Фледерман. — Този, който мести пръв, губи.
Фледерман изглеждаше объркан. Той местеше погледа си между Шонеси и Вейл, после се обърна към Бърнсайд.
— По дяволите, кажи нещо. Отис!
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „предложение“? — каза Бърнсайд на Вейл. Лицето му почервеня, а гласът му се извиси почти до крясък. — Ние не предлагаме, ние нареждаме.
Шонеси махна една въображаема прашинка прах от панталоните си.
— Успокой се, Отис — меко каза той.
— Добре, Господи!
— Той да не си мисли, че сме дошли тук да правим компромиси? — каза комисарят Мелоуей.
— Не компромиси — каза Вейл. — Да се споразумеем. При компромиса всички губят. При споразумението всички печелят.
Шонеси се засмя отново.
— Какво е толкова смешно, Рой? — понита Бърнсайд.
— Образованието.
— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?
Шонеси го изгледа няколко секунди, после каза:
— Чу ли какво каза?
— За кое?
— За споразумението и компромиса. — Той се обърна отново към Вейл. — Защо не им обясните, мистър Вейл?
Вейл кимна.
— Ако си мислите, че участвате в компромис, вие приемате, че ще жертвате нещо. Ако си мислите, че участвате в споразумение, вие решавате какво искате и за кое не ви пука. В този случай вие получавате това, което искате, и жертвате това, което е без значение. Спестява празните приказки.
Очите на Мелоуей се присвиха.
— Да предположим, че просто ти казваме какво ще се случи? — каза той рязко.