Четвърти глас. Вий имате ли срама бе! Какво викнахте да плашите децата на чорбаджията.
Пети глас. Е, хайде. Като се е толкоз додрямало на Петка Хаджи Христов, да го оставим. И тази нощ да се порадва на чорбаджилъка си.
Дига се ново кикотене из множеството, което с викове и подсвиркване си поема пътя нататък. Петко хлопва сърдито прозореца.
Хаджи Андрея (изстъпан сред пруста със запенени уста, вика, що му глас държи). Да не ми е името Хаджи Андрея, да не съм аз Хаджи Христов зет, ако не натъпча всекиго в кози рог!
Хаджи Куман (показва на Даскал Димитра). Най-напред тогози дръжте. Той им пусна мухата!
Дечко Граматика (по-изотзад). Той, той, дядо Хаджи!
Хаджи Андрея (към Даскал Димитра, злобно и сърдито). Ти да си туриш обица на ухото. Дето си тръгнал да ми мътиш водата — тинята отгоре да се дигне.
Хаджи Куман. Пък той в мътна вода риба да лови.
Даскал Димитър (стъписан крачка от тях, гледа ги с горда, презрителна усмивка). Наистина! Във вашата смрадлива локва — с глен на жабуняк покрита, — камък хвърлиш, да се опръскаш само!
Хаджи Андрея (още по-гневно). Свивай си езика зад зъбите, да го не прехапиш ай сега!
Петко (строго, но без още да влиза помежду им). Андрея!
Даскал Димитър (към Хаджи Андрея). Вий ли ще ме съдите, вий ли ще се заканяте на мене! Дето сте потънали в кражби и грехове, човек няма да не е пропищял от вас!
Петко (пристъпва към Даскал Димитра, сдържано и настойчиво). От кого са пропищели, кой е грабил? В моя мезлиш аз зная хора само за добро са стояли и радели.
Даскал Димитър. Един ти не знаеш в твоя мезлиш какво се е вършило!
Стефана (сепнато). Нека всички направят, колкото ний сме направили!
Петко (наивно). Ний докарахме вода да очистим всички от кир и мръсотия тук, дигнахме училище, черква.
Даскал Димитър (пресича го и като се отвръща от стопанина с насмешка). Ха, черкви, училища, чешми — знаем! Отваряха си в мезлиша работа, само да има откъде да грабят.
Хаджи Андрея. Какво? Имаш ли лице на шуря ми?
Хаджи Куман (към Хаджи Андрея). Тупни го бе, че да си събере в шепа зъбите!
Петко (развълнуван, но като се мъчи да се самообладава). Даскале! Ти, като си ме смятал за крадец, защо си дошъл тук!
Даскал Димитър. Сам проводи да ме викат.
Петко. По-добре прага на къщата ми да не си пристъпвал, като си имал таквази мисъл в сърцето си за мене.
Даскал Димитър. Аз на тебе нищо не казах.
Хаджи Андрея. Хайде сега, няма да заливосваш!
Петко (като посочва вратата на Даскал Димитра). Нямам вече приказка с тебе!
Даскал Димитър (дига гордо глава и с една усмивка тръгва да излезе). А, ти ме пъдиш от къщата си! Добре! Стой с тези, дето са те заобиколили. Скоро аз пак ще потрябам. Сбогом!
Хаджи Андрея, Хаджи Куман и Дечко Граматика се погват след Даскал Димитра и един през друг се спреварват подире му чак навън.
Хаджи Андрея. Я дърмите ти по-скоро оттука.
Хаджи Куман. Още утре париците ми!
Дечко Граматика. Той цял бунтовник бе, дядо Хаджи. От дяда си по-голям.
В пруста остават само чорбаджи Петкови, смутени и мълчаливи. Чорбаджи Петко не може да се успокои. А Милка се мъчи да задържи сълзите си. Късо, напрегнато мълчание.
Милка (като се разплаква най-подир). Едвам дойде Даскал Димитър у нас и вий го изпъдихте като…
Петко (не може още добре да разбере). Какво има?
Стефана (строго към дъщеря си). Я, я гледай ти нея. На теб пък какво ти е?
Христо. В тази къща не живейте само вий!
Стефана (към Христа и Милка). Да се изстъпи той в лицето на баща ви да каже, че крал в мезлиша — да го търпим още.
Петко (смеря дъщеря си с очи, изведнъж без думи разбира какво става в душата й и сякаш победен, стъписва се и с тих глас, като да бърбори сам на себе си). Остави, Стефано… Подкопаха ми корените в мезлиша, под мойта чест къртици ровят отвред отвън, навярно и в къщата ми са смогнали да се промъкнат.
Стефана (от все сърце натъртено). В къщата си бил ти един господар, Петко. И по-голям господар от тебе няма тука. (Като се извръща към децата си и дръпва Милка.) Чувате ли? Хубаво да запомните туй и вий!