Даскал Димитър (възмутен). Как — вий и в живота ми смейте да се вмесвате!
Ганчо Куката. Какво миткаш ту във тази страна, ту въз онъз? И снощи от Метоха пак у чорбаджи Петкови си залепнал. Да не мислиш, че на окото ще убегнеш?
Даскал Димитър. Махвай се, да те не гледам! Никого не искам да зная и няма защо да се крия! Аз стоя над вашите борби!
Ганчо Куката. Я, я кажи още един път да те чуя! — Ний да си трошим главите, пък ти да стоиш над нас ли? Ама-да-а! Че за колко аз се разправям с такъвзи неканен чорбаджия?
Даскал Димитър. Аз стоя с науката си — знаете ли вий какво е наука? — Няма да изляза от моето училище с таквизи като тебе и Хаджи Андрея да се боря?
Ганчо Куката. Върви си гледай тогази панакидата. Какво се вреш помежду ни като крастав. Нашата работа иска ербап хора — неостанала на попове и бабини даскали. Хайде! И да си опичаш ума — самичък си тука и на никого не си притрябал. Като ти дам един ритник — няма биля кой да попита за тебе! Ще ударя куфаря на училището — ай там в килията, както ги е учил Граматика, да вървят пак да ги учи. (Тръгва със занаятчиите). Ама-да-а, в таквози смутно време ще оставя един даскал да разваля ума на хората!
Четвърти занаятчия. Нали е чорбаджийско, иска му се все тъй… отгоре…
Даскал Димитър (гледа втрещен на мястото си и погнусен, плюе след Ганча Куката и занаятчиите, които влизат в училището). Пю, пю, пю, смрад, гнусота!…
Пан Пшесмицки (доближава се най-сетне до Даскал Димитра и ласкаво завързва с него приказка). Пане, пане, добродзе! Слушайте!
Даскал Димитър (треперещ от яд, не може да доде на себе си). Не искам вече нищо да слушам!
Пан Пшесмицки (продължава). То е народ, то су подли, зльи и глупье люди.
Даскал Димитър. И за тези хора аз ден и нощ тука толкози време се бъхтя… Още патерицата напоели, мене първи да заюздят!
Пан Пшесмицки. Колко пан е млад, колко не знае люди… И аз, и аз за мой народ всичко дал! В хилядо осемста четирийсет и осма година, кога в царство польске било повасчано и аз в Галиция сум позвал наш народ за отжизну! А що народ? Свързал мене так за дърво, със сърпове и косери искал на парче да разкъса! После на аустрианци предал… Аз съм Пшесмицки, аз шляхта любил и народ, и ойцизну… А сега що съм аз? Где има балкан — през него път правя. Пшесмицки — пропала екзистенция!
Даскал Димитър (като че се сепва и упорито, и продължително се вгледва в инженера).
Михал (изскача от училището и весело се обръща към Даскал Димитра). Даскале, виждал ли си пуйка, кога измъти патета, че ги заведе на реката. Патетата плуват по водата, пък тя остане на сухо…
Пан Пшесмицки (не може да разбере Михаля). Цо?
Михал (като прехваща за рамене инженера). Беше тя вече! Хайде, пане, да му цукнем за здраве сега.
Пан Пшесмицки (също прегръща Михаля, запява и тръгват да излизат и двамата) — Гло-гло, гло, гло, гло, гло, Глория. (Продължава песента.) Бялата пуста ракия.
Още незаглъхнала песента на Михаля и пан Пшесмицки и горе от друга улица се задава чорбаджи Петковата дъщеря. Спусната дълга сплетена коса по чипак, Милка развълнувана върви, комахай тичешком към училището.
Даскал Димитър (като я пресреща). Що дириш тука, Милке? Какво има?
Милка (иска да го отмине). Аз баща си търся.
Даскал Димитър (задържа я). Чакай.
Милка. Ти си повел терзиите и налбантите против баща ми. Хашлака се хвърлил върху него. Де е баща ми?
Даскал Димитър. Кой ще посмее да бутне баща ти?
Милка. Две жени дотърчаха да кажат — в кърви го повалил.
Даскал Димитър. Толкоз хора тук — аз ще оставя ли един Хашлак да дигне ръка на баща ти?
Милка. Ти! Ти си подклал всичко. Остави ме!
Даскал Димитър (като се стъписва пред нея, с подигнат глас, сякаш иска да държи реч). Милке! Знаеш ли ти какво исках аз и за него се застъпвах тука?
Милка (пресича го и като извръща глава от него). Ти пак като че ставаш на Метоха реч да сказваш! Тебе всичко ти е само в приказката на този свят.
Даскал Димитър (мигом заробял, дига рамене и с тих глас). Ти може и да си права. Не знам.
Милка (силно развълнувана и просълзена). Пък аз се полъгах… Тръгнах като сянка след тебе. И пред баща си дори да те закрилям. Да плача цяла нощ.