Христо. Какво искаш от мене?
Стефана. Де е Милка?
Христо (без да отделя очи от книгата, шеговито). Милка пристана на Даскал Димитра.
Стефана (изведнъж трепва и като го сропва). Ставай да намериш Милка! Ще ти дам сега една пристанала.
Христо. За какво ти е? Горе в пруста шие на гергеф.
Стефана. Не ми трябва нейното шито. Да дойде тука.
Христо (става и като завива по стълбите на чардака). Само да й приказвате и да я разплаквате и нея.
Чорбаджи Петко и Стефана, след като остават двама.
Стефана. От няколко дена, като си навела главата — все мълчи и току се затваря сама в пруста. Обтегнала е този гергеф, колкото да се нарече, че прави нещо.
Петко (замислен на друга страна). Тебе пък не ти додява. Не им се вмесвай.
Стефана. Не мога да я гледам, Петко, като свещ да се топи пред очите ми.
Петко (свъся се изведнъж и изпухтява). М-м. Виждам я и аз. Да почака малко.
Стефана. Веднъж да се свършат и тези сметки.
Петко. Днес ще си каже последната дума Даскал Димитър. Ще се свършат.
Стефана. Че да видим какво ще правим и ний с туй момиче.
Петко. Не ме преваряйте с вашите женски в работата ми! Аз зная какво правя.
Стефана. Ама ти не чуваш, Петко, какво приказват и тя, и Христо. Държали сме ги тука — чужди грехове да изплащат.
Петко (строго). Ако имам грехове, аз не искам никой да ми ги изплаща! Да се съберем сега тука — нека ми донесе Даскал Димитър да ми покаже кражбите на мезлиша! Старата кондика в килеря ли, рече ти, че била? Чакай да я приготвя и нея.
Стефана (въздъхва). Там в пезуля я гледах.
Чорбаджи Петко влиза във вратата на трема. Милка и Христо слизат отгоре. Милка, гологлава, със спуснати коси и чипак. Тя е бледна, замислена — не подига глава да погледне на нищо.
Христо (към Милка, като показва на майка си). Щом те изгуби малко от очите си, току се сепне — де е Милка?
Христо сяда отново на мястото си и си взема пак книгата. Милка едва-едва пристъпя, като че насила.
Стефана (към дъщеря си). Ела, ела насам. Да те не тегля като с въже.
Милка. По-добре ме вържи о полата си — където мръднеш, и аз по тебе да вървя.
Стефана. Какво се току затваряш сама в пруста.
Милка. Искаш да седна само да те слушам.
Стефана. Ами ще се облегнеш само не гергефа си, пък ще си мислиш за Даскал Димитра. Тъй е-е, как той минал, как те погледнал, кимнал ти с глава… Туй ли?
Милка. Поне което мисля, не можете да го извадите от главата ми.
Стефана. Бръмбари много във вашите глави. Не ще ни е туй работа да ги вадим.
Милка. Кога подир тези бръмбари хвръкна и аз, тогава ще…
Стефана. Какво, ще умреш ли? Че като си останала сама за един даскал да живееш.
Милка. Вий ще видите.
Стефана. А-а, да не ме пък плашиш, че ще хвръкнеш подире му. Хъ-де — искам те!
Милка. То моя работа.
Стефана (смее се някак пресилено и продължава да дразни дъщеря си). Да знаеш колко пък ще ти прилича. С бохчичката под мишца, че през долната порта — озърташ се като изтърван заек и тичаш у Даскал Димитра. Ох, не ме карай само да се смея сега!
Милка (с наболяло сърце и като се мъчи отново да овладее раздразнението си). Това за тебе е смешно, нали?
Стефана (продължава със същия пресилен смях). Как да не е смешно! Как да не е смешно! На понеделника ти рано-рано сутринта ратакини от фурна и чешми разнасят, разправят във всяка къща: чорбаджи Петковата дъщеря пристанала — без майчина и бащина благословия венчала се… Че като ти закачат едни звънчета, да тръгнат онези ми ти приказки: смях и веселби и калесани, и некалесани със сватбата ви месец наред ще правят. Пък ти бари цяла година няма да можеш да покажеш лице пред света.
Милка (между това кърши мъчително пръсти развълнувана и едвам сдържа сълзите си). Вий знаете, че тъй не мога… че съм вързана аз тука!… И още ли викате да ми се гаврите, да се надсмивате над мене?…
Стефана. Защо да не можеш? Кой те е вързал! Или да не мислиш ти, като търтиш да бягаш, пък аз ще те погна да те стигам.
Милка (все по-раздразнена). Сама съм се вързала и, струва ми се, никога няма да мога да се развържа от вас.