Дядо Къню. Бивало ли е туй някога на наше време. Раята знай чорбаджията си — той раята, на пазаря никой никого не познава.
Петко (между това, като оставя кондиката на стола върху другите). С бакалски сметки се захвана всичко тук, в бакалски ред да се пререди света. Колкото сборяни, като наредят един до други сергия на панаир, се познават и почитат, толкози и между нас човещина ще остане.
Стефана. Нека — че да познаят.
Петко (към дяда Къня). Как са нивите нагоре?
Дядо Къню. Ако се уварди този клас — пет години дето нямане теглихме, има да наваксаме и има да остане.
Петко. Дай боже.
Дядо Къню. Викат, и в Румъния било тъй. Драгоманинът вече ударил тъпаните, сбира румънци — отиват.
Михал. Виждате ли! При старите чорбаджии бяхте останали накрай време само жълъд на хромил да мелите. Пък щом додоха младите — и господ изведнъж си спусна берекетя.
Дядо Къню се разсмива мълчаливо.
Петко. Минаха ли турците? Разделиха ли мерата?
Дядо Къню. Минаха. Четиридесет, петдесет дюлюма на рало отделиха. Колкото рала намерят в една къща, толкози и дюлюми.
Михал. Ще рече — всички мюлк-самони станахте. Е, ами кой посем-сега ще работи чорбаджийските ниви?
Дядо Къню. Гледай как се подиграва Михал.
От пътя се чуват гъдулки и проточената песен на румънките.
Христо (като дръпва Милка към пътя). Румънките?
В същото време на вратата се показва един едър драгоманин, подбрал гъдулари и играчки пред себе си.
Драгоманинът (като вкарва играчките и гъдуларите в двора). Тука, тука на чорбаджията да направим честта. И той да ни даде благословията си.
Петко (пресреща драгоманина и се ръкува). Сбра ли голяма дружина това лято?
Драгоманинът. Хем я сбирам — хем вървим, чорбаджи. Отбихме се да се отсрамим.
Между това около дувара и вън по пътя се струпват моми със сърпове и паламарки в ръце. На вратата се изстъпват двамата гъдулари, а пред тях две моми, боси, въртят кърпи в ръце и играят. Из къщи излизат няколко ратакини и ратаи да гледат. Чорбаджи Петко с гостите си се любуват на румънките. Най-много е обрадвана от всичко туй стопанката.
Стефана (без да гледа румънките, оживена, със стиснат юмрук тича ту към Милка, ту към Христа, ту към Михаля и злорадства). Видите ли, видите ли как ни познават хората! Пред Даскал Димитра, пред Куката отиват ли? Нашата къща никой не може да отмине!
Петко (самодоволно засуква мустак и се разхожда само. След малко кимва на ратакините). Изнесете вино да почерпите!
Стефана (продължава). Макар да ни дръпнаха патерицата и на честта ни да се заканиха. Не само не ни отминават — чак вътре влизат да ни отиграят.
Две ратакини изнисат вино и черпят драгоманина и другите румънци.
Михал. Тю, бре! Пак Петко чорбаджи, пак на него чест.
Драгоманинът (като надига чашата с вино). Наздравие! (Към Михаля.) Как тъй? Едно време още аз, като тръгнех — на Андроня и на Хаджи Кумана проводяк плащах. Согуч дето го викаха. Пък тук ще се отбийме да отиграем на чорбаджиите.
Михал (към дяда Къня и Стефана). Две нощи само вино се лее, пищови гърмяха и катранени бъчви горяха. Овчарите по балканското пригорье околовръст — огньове цяла нощ кладяха. Да се радват. Пък то!
Драгоманинът (като се ръкува с домакините). Хайде, оставайте със здраве.
Домакините (го изпращат). Добри печалби!
Дядо Къню (между това към Михаля). Кой не е видял добро от тази къща? Кой?
Драгоманинът пак подбира напреде си гъдуларите и играчките, румънките запяват и отминават. Ратаи и ратакини си влизат.
Петко. Ела да ти запиша каквото си донесъл, дядо Къню. Ела и ти, Стефано, да го препразниш. И виж какво ще се намери за дяда Къня да го нагостим.
Чорбаджи Петко, Стефана и дядо Къню влизат в къщи. Остават Михал, Христо и Милка, които се повръщат и сядат на трема. След малко мълчание.
Михал. Какво сте се укумили и двама? Сиромашките на мъка отиват с песен, вий си гледате кефа тук и мълчите.