Христо (мечтателно). И скоро ще замина оттука, вуйчо. Няма да виждам вече ни хорото, ни нашите хубави български песни ще слушам.
Михал (като ги изглежда с насмешка). Я-я, откога захвана да ми редиш и ти таквизи купешки като Даскал Димитра?
Христо (иска да се прави на сериозен). Защо купешки? Има ли на света нещо по-мило от бащиното огнище?
Милка (все тъй дълбоко замислена. Като въздъхва тъжно). Ох, да би искал само да вземеш и мене със себе си. Да се махна оттука и никога да не се връщам вече.
Михал. Туй-тя! Таз въздишка насам, онзи мъдрува оттатък. И аз съм седнал при тях.
Христо. Остави Милка, вуйчо. На нея днес й е много криво.
Милка (сломена от тъга, кърши рамене). Ах, само тази мъка няма да я преживея аз. Ще ме уморят те мене.
Михал (вперил очи в нея). И таз хубава!
Милка (към Христа). Когато ти се върнеш от Русия, няма да намериш вече сестра си между живите.
Христо (иска да я утешава. Наивно). Милке, защо приказваш тъй. Нали се условихме двама — ще си пишем дълги писма. Аз ще ти разправям за всичко, каквото срещна и видя там. Ти ще ми описваш твоята неволя. Тебе ще ти бъде много по-леко, когато знаеш, че там далеко в Русия твоят едничък брат ти споделя мъките.
Милка (като че не го слуша). Ах, остави ме, остави ме да умра по-добре — да се свършат и мъки, и всичко заведнъж. Аз не мога повече!
Христо. Да остана тук тогава. Искаш ли да се откажа от Русия?
Милка. Какво ще ми помогнеш ти? Да убиваш бъдещето си за мен?
Христо. Ти знаеш, че за тебе…
Милка (пресича го). Мене само един гроб ми тряба. Те ще ми го изровят.
Михал (слуша ги и като да се пуши сам в себе си. Най-после избухва с досада и пренебрежение и към двамата). Тю, бре! Млади души! Не ви е срам! Да седнете и да си тровите живота за такива глупости.
Христо. Не викай, вуйчо, ти не знаеш!
Михал (с по-висок глас). Де ще зная. (Към Милка.) Като ти е приляло толкова в бащината ти къща, дигни си главата, че върви, дето ти очите виждат, мари! Да не се е свършил светът за тебе! Колко пъти младост ще младуваш и ще живееш този живот. Веднъж садене, веднъж е радост. Отървеш ли ги — тичай ги стигай подире.
Милка (като че се бои дори да слуша вуйча си, махва с ръка и трепери). Само туй няма да направя… Ако ще би…
Михал. Плъзни пък тука! Пуфти и охтикясвай! Много диви хора на този свят съм видял, ама и таквизи като вас…
На пътните врати се показват Хаджи Андрея и Милан. Последният съвсем се е променил: лицето му бледо, сегиз-тогиз покашлюва. Признаци на гръдна болест се отбелязват у него.
Христо (щом забелязва идещите и хваща за ръка сестра си). Да отидем в градината, Милке. И тези идат.
Милка и Христо отминават към градината. Милан, Хаджи Андрея и Михал се събират сред двора.
Хаджи Андрея (нацупено). Няма ли ги? Тъй. Ний само ще ги чакаме.
Михал. Били сте почакали малко.
Хаджи Андрея. Толкози дена си развалям аз рахатлъка за техните сметки. Че със себе си мъкна и този болен човек.
Милан. Остави, Хаджи. Ний и без туй, таквози… толкози години сме изгубили подир общите работи… Ама там е всичко — ний само се дилякаме помежду си, пък колата си стои на едно място.
Хаджи Андрея. Че кой да ги потегли, когато те двама помежду си не могат приказка да срещнат, пък като се съберат петима, седем ума им идват изведнъж. Нали ми каза едно заптие: и турчина бактисал да ги слуша на конака.
Милан. Как вика Петко! Лесно се приказки приказват — мъчно се работа върши.
Влиза Хаджи Куман, още по-застарял, небръснат, с дълго палто и стиснал под мишница стар тефтер.
Хаджи Куман (от вратата още върви и мърмори сам на себе си). Не ми трябат мене вече общи сметки. Нищо не ми тряба. Искам си вземънцето. Да ми разгърнат тефтеря — да видят. Аз вече не мога да печеля. Нивиците ми — и там няма кой да работи. Да кажат на раята да ми върне париците и лихвицата.
Михал (на подбив). Ха-ха! Кога си дойдат евреите от хаджилък. Седни тука и чакай.
От градината се повръща Христо.