Христо (маха с ръце и пее).
(Като се доближава до събраните чорбаджии.) Събраха ми се вси ридающи и кающи се на реках Вавилонских!
Хаджи Андрея. Ех, какъв свят порасна — да няма срам пред никого.
Михаил изгледва ги, изкикотва се и завива към пътя.
Милан (към Хаджи Андрей). Сега ний таквози на тях ще се срамим. Тези, които идват след нас — те ще видят кой какво е правил и ще ни разчистят сметката.
Христо (клатейки глава на подбив). Х-ха, х-ха. Те нямат своя работа, стари боклуци ще разчистят.
Милан. Боклуците, като всеки тор, ще изгният и здравите семена под тях таквози…
Христо. Аз няма епитроп да ставам.
Хаджи Куман. От късметеца си защо бягаш?
Христо. Благодаря! На друго място ще го диря.
Милан. И Даскал Димитър тъй вика. Ами когато най-паметните таквози… се теглят, кой ще се грижи за общото?
Христо (нехайно). С вашите черква и училище — ще обърнете света.
Милан. Ний тях да наредим — те ни стигат.
Христо. Редете ги. Аз не се развалям на петачета, на дребно да се харча.
Милан. Ами — на цяло. Да лъщи златото, всеки да го познава. Пък ний — не на петачета, на аспри се раздробихме. Пиляхме, дето трябваше, дето не…
Всички се смълчават. Хаджи Андрея взема една кондика, туря си очилата и се загледва в нея. Милан се замисля. Хаджи Куман гледа тъпо отпреде си и от време на време си мърмори под нос: „Аз не мога да печеля. Париците ми, лихвицата ми.“ Във вратата с кондика в ръка влиза Даскал Димитър. Той сега върви още по-горд, по-самоуверен и решителен. Милка, щом го забелязва от градината, втурва се към него. И двамата се пресрещат и спират до чимширите край хауза.
Даскал Димитър (като вперя очи в нея). Ти не приличаш на себе си, Милке. Само бледнееш и от ден на ден все повече повяхваш.
Милка (затуля си с ръце лицето). Не ме гледай. Остави ме. Да не говорим за това.
Даскал Димитър. Не, не! Не може вече тъй! Днес аз турям край на всичко!
Милка (плахо). На кое? Какъв край?
Даскал Димитър. Спорът между чорбаджии и рая е вече решен. Сметките приключени. Сега ще дам на всекиго заслуженото и вече съм свободен.
Милка. Ти и без туй всякога си свободен, но аз?
Даскал Димитър. Досега бях свързан с общите работи. Човек изправен пред мене да го съдя — не мога да отида за дъщеря му да се женя… Едното с другото не меся аз и не искам да знам кой какво ще каже, само…
Милка (пресича го). Остави туй. Сега какво?
Даскал Димитър. Тая вечер наредих да доде попа — какво друго?
Милка (сепнато). Искаш да се венчеем?
Даскал Димитър. Още докато съм тука, ти можеш да отидеш вече у дома. Там е всичко приготвено и те чакат.
Милка. Как? Да побягна от къщи сама?
Даскал Димитър. Нека Христо доде с тебе.
Милка. Не мога! Само туй недей иска от мене. Моля ти се, Димитре. Ако ме обичаш. Недей…
Даскал Димитър (малко учудено). Е, ами тогава?
Милка. Като си дошъл, остани да кажеш на баща ми. Може…
Даскал Димитър (рязко). Тука не ида аз мома да сгледвам. Никога и не бих пристъпил този праг, ако не идех да прочета на баща ти присъдата.
Милка (продължава мълчаливо и като да се губи сама в мислите си). Ти и да му кажеш, надали ще иска да те чуе той. Ами как — не мога? Помоли му се, виж…
Даскал Димитър. Сега на мене се молят — аз не се моля.
Милка. Ах, ти пазиш твоята чест пред хората да не падне. Гордостта си гледаш, пък за мене не искаш да знаеш.
Даскал Димитър. Значи, ти не приемаш подире ми да тръгнеш.
Милка. Не говори тъй. Ти знаеш много добре. Не ми ли стига мен, че сама дойдох сред мегданя да ти се откривам…
Даскал Димитър. Що от туй!
Милка. Да ме е срам всеки път от себе си, щом си припомня само. Искаш да побягна след тебе. Да се срамувам от себе си цял живот.
Даскал Димитър (сепнато). Остави тези женски превземки, Милке. Не е сега време за това.
Милка. Превземки? Вий мъжете само себе си гледате. Ти не искаш да ме разбереш мене.