Даскал Димитър. Аз ти казах още тогава на мегданя. Ний сме първите тук. Ний проправяме път за другите след нас.
Милка. Тебе ти е лесно да говориш тъй. Ти си мъж и…
Даскал Димитър. Тогава не ми беше лесно. Тогава стоеше пан Пшесмицки пред мене и ме викаше… Аз пак не се боях. И още същия ден дойдоха и двете страни да се молят.
Милка. Туй е друго! Как не разбираш ти? В общо дело — и да умра. Тука — от бащината си къща да побягна като някоя… Аз без баща, без майка да…
Даскал Димитър. Щом тръгнеш тъй право като мене, ще видиш как и те ще дойдат да наведат глава пред тебе…
Милка. Аз не мога! Това не мога. Мене ме е срам, като си помисля само. Остави ме! (Милка побягва в градината — след нея отива и Даскал Димитър.)
На вратата се показват Добри Терзият и Ганчо Куката. Подир тях вървят третият занаятчия и Хашлака и се разправят нещо по пътя.
Трети занаятчия (към Добри Терзият). Кръстник Добре, моля ти се…
Добри Терзият (с досада). Ама не видиш ли сега, тука влазям — имам си работа.
Хашлака (към Ганча Куката). Две приказки само.
Ганчо Куката (вика грубо). Пръждосай се бе! Ама-да-а, не мога да си отворя очите от просяци.
Добри Терзият и Ганчо Куката отминават напред. Третият занаятчия и Хашлака се изстъпват на прага.
Хашлака (след новите чорбаджии). Трябахме ний да дръпнем патерицата веднъж — нали? Тогази ни коткахте! Сега хванахте бога за носа вече. Не ви се продумва!
Никой не обръща внимание на него и той със занаятчията се оттегля. Добри Терзият и Ганчо Куката се спират под асмата.
Хаджи Андрея (към Христа). Повикай баща си.
Добри Терзият. Ама ний без Даскала не можем. Каквото имате, като доде той, тогази ще си го кажете.
От градината припва тичешком към стълбите на чардака Милка, след нея Даскал Димитър, като че иска да й каже нещо.
Милка. Не мога. Моля ти се, остави. Недей ме чака.
Добри Терзият (като забелязва Даскал Димитра). Ха, той тука бил.
Даскал Димитър се доближава до събраните. В същото време дохожда при тях чорбаджи Петко.
Даскал Димитър. Всички тука ли са?
Петко. Добре дошли.
Добри Терзият. Добре намерил, чорбаджи Петко. Ний подкъсняхме малко. Забавиха ни камънарите. Искат да им платим, дето са вадили камъни за черква.
Петко. Че защо държите толкова време сиромасите.
Добри Терзият. И тях държим. Онзи ден, ей замина си поляка — пана де! Той показвал нещо при градежа и на него пет пари не можахме да дадем.
Милан. Срамота пред чуждия човек…
Добри Терзият. Май срамота, ама… Той ги хариза. Бог да го прости на вярата му приживе — хариза ги и си замина. Ний все чакаме да си приключим сметките, че да ни дадете черковното сребро.
Хаджи Андрея. Какво сребро?
Ганчо Куката (който между това изважда от дивитя си едно паче перо, подостря го и го подава на Даскал Димитра). Ама-да-а. Съблякохте света, дигнахте четири стени като Маркови кули да стърчат. Ний сега от джоба си ли да ги плащаме?
Даскал Димитър. Оставете караниците си настрана. (Към старите чорбаджии.) Онзи ден аз ви казах — парите, които всеки от вас е дал на раята си, да си ги събира сам. Има вече ред за туй. На колибарите раздадоха от мерите — вий нивите си ще ги работите или ще ги продавате.
Петко (пресича го). То наша работа.
Даскал Димитър. Тъй. Ето сметката на училището и на черквата. Остава стария кабзумалин да покаже колко пари налице има у него. Да сверим.
Петко. Кажи да видим, Андрея — какво си похарчил и какво е останало. В пазарлъци аз не съм се вмясвал.
Хаджи Андрея (приневолен, към Даскал Димитра). Колко пари ми дадоха! Те едвам стигнаха темеля да изкопайме. Два човешки боя копахме. (Към чорбаджи Петка.) Не помниш ли — едвам изкарахме десетина педи над земята и щяхме да спрем работата. Ако не беше дал от твойта кория няколко греди, нямаше с какво скеля да дигнем. Какво да ви кажа?
Ганчо Куката. Какви греди за скели? Кого ще лъжете?
Добри Терзият. Я по-полека. Да се разберем. Кога рекоха чорбаджиите, ще захващат черквата, целия еснаф беше против. Бяхме се охарчили подир училището и черква си имахме. Тогази какво ни отговорихте? — От училището оставала скелята, останали дялани камъни, вар, по-евтино ще излезе. Пък сега каква скеля, какви камъни.