Горе от чардака слизат Милка и Христо. Милка, пременена, извръща се плахо, среща поглед с Даскал Димитра и отминава към градината. Даскал Димитър става още по-нетърпелив. Другите продължават препирните си.
Ганчо Куката (скача срещу чорбаджи Петка и Милана). Няма да ми хвърляте прах в очите. Зная защо ви са черкови и училища!
Даскал Димитър. Няма да смесвате градежа на черквата и училището с нечистите сметки на чорбаджиите.
Ганчо Куката. Защо ми е тяхната черква? Кого питаха да я правят? Да повърнат парите, дето са ги изкарали — манастир да дигнат, ако щат. Че да отидат греховете си в него да изплащат.
Даскал Димитър (строго към Ганча Куката). Когато аз говоря, ти да се научиш да слушаш. Тука моята дума тряба да се чува, не твоята. С измама и грабеж се е крепил стария мезлиш, в тях той се сплу и най-подир и рухна. Падна и целия стар ред с него. Ти сам чу, чорбаджи Петко, доде е стигнало всичко.
Добри Терзият. Дано бари сега се увери.
Даскал Димитър (става). Аз си свърших работата. От всичко излезе, че едничкия, който не си е зацапал ръцете в кражби, е чорбаджи Петко. С него и Милан. Туй тряба пак да ви го кажа. (Като подава кондиката на Ганчо Куката.) Ето ви кондиката… Сбогом! (Излиза.)
Милан. Обзалагам си главата — не е. Ако са крали Хаджи Куман, зет му Андрон — чорбаджи Петко таквози…
Добри Терзият. И чорбаджи Петко тъй се обзалагаше.
Ганчо Куката. Колко ми чини вашия облог!
Милан. Той гледаше работа да се свърши само. И на всекиго вярваше.
Ганчо Куката. Ама-да-а! Като има пари, и аз зная работа да върша. Не е то да надроби една попара, че да остави други да я сърбат! Черква ще градим… Черква!…
Милан. Той искаше да дигне храм таквози… Да накара всеки да се гордей с вярата си.
Добри Терзият. Че и всички еснафи сега пристойват. Ако не изкараме голямата черква, по колибите ще вземат да дигат. Вече няма колибарин да слезе на пазар. Стига да ни дадете среброто.
Ганчо Куката (тиква кондиката в пояса). Хайде, няма да ви моля вече!
Добри Терзият. Останете си със здраве.
Петко (въздиша). Много здраве.
Добри Терзият и Ганчо Куката излизат. Остават Петко и Милан замислени.
Петко (след продължително мълчание). Зет ми, стари и почтени чорбаджии, в ръцете на които бях всичко оставил — на хищници да се обърнат. И върху мойто чело да хвърлят туй петно.
Милан. От сребро е твойто чело, Петко. Няма да хване то никога ръжда.
От къщи излиза Стефана и като забелязва мъжа си и Милана тъй угрижени, изведнъж я обзема безпокойствие.
Стефана. Отидоха ли си? Какво стана, Петко? Защо сте се тъй умълчали и двамата?
Петко. Нашата дума се свърши. Няма кой да я слуша…
Стефана. Как тъй? Те, ако не искат — да си вървят. Децата ти ще те слушат! Още сега да ги наредиш и да им разправиш всичко. Те порастоха. На тях ще се облегнем ний и двама.
В това време от градината се показва Христо, от пътните врата Михал и от къщи дядо Къню. Тежкият звън на черковната камбана удря за умряло и с редките си удари приглаша на разговорите до края.
Милан. Ей и Христа.
Стефана. Ела тука. Де е Милка?
Христо. Милка пристана на Даскал Димитра.
Всички поразени се смълчават.
Петко. Пристана?
Стефана. Кога? Кога е излязла, аз да не я видя.
Христо. Напред. Отиде да се венчеят.
Стефана (втурва се към градината). Тя моя дъщеря ли е? Тъй ли съм я учила аз. Из долнята порта от бащината си къща…
Христо (след майка си). Не можеш я стигна. Ела ми дай дрехи да се облека. (Влиза бързешком в къщи.)
Петко. Едно след друго тръгна в мойта къща днес.
Милан (ослушва се в камбаната. Към Михаля). За кого чука черква?
Михал. Граматика хвърли петалата.
Михал и дядо Къню — гледащи досега отстрани — си тръгват.
Дядо Къню. Че каква излезе тя най-подир, Михале?
Михал. Луд свири, луд играй — който гледа, ума няма. Ай такваз. Запъва се, разправя се за народа, пък стъпа на гърба и на стари, и на млади, дръпна чорбаджийската дъщеря, сега като му пеят венцехваления и камбаната за Граматика ще държи исо. Нейсе! Да намеря една варакосана бъклица, че да отида да изкараме сватбата бари.