Стефана. Не го свърта. Отиде на Метоха.
Петко. Щях да му поръчам, като си свърши Даскала, да му каже да се отбие да пие едно кафе у дома. Имам да му кажа две приказки.
Стефана. Притрябал ти е. Само да задява Милка и тя да зяпа подире му.
По чардака се чуват стъпки.
Хаджи Куман (отвън още). Я отворете да светне бе.
Петко (към жена си). Светилника!
Хаджи Куман (с влизането си). Не носим ни аз, ни Дечко фенерец — не виждаме де стъпяме. Добър вечер.
Домакините. Дал бог добро, дядо Хаджи.
Хаджи Куман, прекарал години старец, простак, говори провлачено. Облечен със салтамарка и шаячни потури. След него върви Дечко Граматика, съща пора комахай, затъкнал в тесен изтрит пояс дивит и в тъмни кърпени шалвари. От другите врати влиза и Хаджи Андрея, възнисък, плещест, с подстригани по гръцки мустаци, облечен също като домакина. Той е надут, груб, обича да говори натъртено и понякога нетърпелив.
Хаджи Андрея. Тъкмо щях да кажа — един фенер да изнесат ратакините.
Стефана (към Хаджи Кумана). Заповядай, дядо Хаджи. Ти и гостенин водиш. Минете отгоре.
Хаджи Куман (като се спира сред пруста). Спарпутих го в тъмнината, и то — на Метоха. Че не стига ли там Даскала, ами и дъртия Граматик?
Дечко Граматика (иска да се оправдае). Как — не на Метоха бе, дядо Хаджи!…
Хаджи Андрея. Аз съм рекъл вече — утре, като вземем мезлиша, пак него ще туря.
Хаджи Куман. И аз. Куче да ме лай, няма да храня.
Хаджи Андрея. Дигнахме училище, от черква по-голямо, че събрахме светогорски калугери — дето ги разпилял аскеря — да се учат в него, да ги хрантутим и да ги учим.
Хаджи Куман. И какво учение. На книги ли ги е събрал да ги учи този даскал или на талим.
Петко (като им показва да седнат). Да оставим Даскала, дядо Хаджи, на него няма да даваме ум, ами…
Хаджи Андрея (едвам седнал, скача пак и възбудено го пресича). Като речеш — да го оставим! Той разбърка всичко тука, утре ще ни вземат и раята, и стоката — да сме го оставили!
Хаджи Куман. Чорбаджилъка на дяда си ли му се ще да си повърне или ни дири отнейде слабото място да ни възседне: турил е този синковец нещо на око… При тебе, чорбаджи Петко, той катаден идеше. Ти не може ли тъй някак да го проумееш къде му стиска калеврицата?
Хаджи Андрея. Онези хаймани, дето тършуват по Балкана, ако не са те под кожата му, аз ей ма де съм! Рекли са му да си нареди няколко в мезлиша като Терзията, да пипне черковната и училищната кутии той — подире, като хване с тях гората… Има цяла зима да пият по влашките кръчми и да попържа султана!
Петко. Стига сте одумвали момъка! Откогато сме отворили голямото училище и той е поел работата, мъже брадати от дедай си села в градове околвръст събра да ги учи. От Хилендар чак хората го разбраха, ний наш човек не можахме да го ценим. То е тъй — никой не е пророк в отечеството си.
Стефана (към Хаджи Андрея и Хаджи Кумана). Той моя мъж все ай тъй. В окото му бръкни, зла дума за Даскала не казвай.
Петко. Той не е какъв да е. Дядо му Димитър на времето си беше пръв чорбаджия тук. С ален капут го беше дарил войводата. И в манастиря в Завярата го хванаха. Помня и сега как плака цяла нощ баща ми, кога го обесиха.
Хаджи Куман. Ами тогази какво му е на тогози, зарад Терзията и Куката да иска да ми земе ранцата.
Петко (става и тръгва да излиза). Да проводя Христа да го повика сам той да ни каже. Аз и без туй исках да се разговаря с него.
Хаджи Куман (след чорбаджи Петка). Их, чева не е риба, да се хвърли сама на лясата — тези работи хамен тъй казват ли се направо! Защо ще си правиш труд?
Щом чорбаджи Петко излиза, Стефана сяда на мястото му и се завързва сякаш по-интимен разговор.
Стефана. И остаряхме, и патихме: моя мъж все туй си остана, такъвзи и ще си умре. Ай тъй вижда — в очите му го лъжат, той сякаш сам се прави на ахмак, вярва на цял свят. Нему като му е чисто сърцето, мисли и другите тъй.
Хаджи Куман. Той чорбаджи Петко не помни. Аслъ на този Даскал в кръвта му е туй. На времето дядо му за десет хиляди гроша ат яздеше. С османпазарския аянин на моравата джирито и какшкан играеха, аскер като минеше оттук, рекат да съберат от хората ечемик, храна — той няма да отиде от всякиго да вземе, на бащините ти и на вуйчовите ми хамбари ще налети. Съмна на чорбаджиите, като го премахнаха.