Дядо Къню и Михал излизат. Христо, облякъл черна сетра, излиза из къщи и бърже се запътва да излезе из пътните врати.
Петко (като го спира). Къде? И ти с черната си сетра на сватба да не си тръгнал?
Христо. Мене ме викат да венчавам.
Петко (с явна мъка да се самообладае) Тъй ли? Даскал Димитър няма ли си кум, дето го е кръщавал?
Христо (като че без да разбира баща си. Нехайно). Сега стари кумове ще тръгне из махалата да калесва… Той иска аз да го венчея. Че след него на мене чест и име ще расте тука.
Петко (вперил продължително очи в сина си). Ти? Ти ще заминеш дядовата си къща — ще отидеш да венчаваш един, който, без да дири баща ти и майка ти, примами сестра ти и отиде да се венчее с нея?
Христо (дига рамена). Какво да сторя аз? Те се искаха и двамата — вземаха се.
Петко. Сега, когато той изчете наверечнята на бащината ти къща?
Христо. Че Милка няма да стои тука къщата да варди, я?
Петко. Ами аз как съм я вардил?
Христо. Ти? Защото си искал.
Петко. Искал съм да я завардя за вас. Да ви я предам тъй, както съм я намерил! С отворени врати. Цял свят да върви при вас, както е вървял при дяда ми, при баща ми и при мен.
Христо. Мина се онуй време, кога раята хлопаше по чорбаджийските врати.
Петко. Сега чорбаджийските синове и дъщери бягат от бащините си къщи и сами затварят вратите си посрамени.
Христо. Не мога като тебе. С имота си и честта да гледам все другите да завардя. Ти цял живот само туй си правил. И ето докъде я докара.
Петко. Докъде?
Христо. Че не видиш ли — с мезлиша ти какво стана. Недавна дори и пред нас в къщи се обзалагаше за него. Пък то…
Петко (сломен от думите му, полу на себе си). Моят облог и пред вас падна. Затуй сега бягате и ме оставяте…
Христо. Ами ти какво искаш сега от мене?
Петко (с мъка надсмогнал себе си). Нищо. От честта си не се отказвай! Върви венчавай!
Христо бързо излиза.
Стефана (повръща се, все тъй развълнувана спира се малко и пак влиза в къщи). Ако ни взема раята Даскал Димитър, стоката ни като обезцени и децата си ли ще го оставим да ги отвлича! Аз чудо ще направя, невидено досега!
Милан (след малко мълчание). Едно по едно се сбъдна всичко тъй, както го пророкува Даскал Димитър.
Петко. Писано било: пред мойте очи да се затворят всички чорбаджийски къщи. Една след друга… Хаджи Димитровата — тя е първото чорбаджийско огнище, което е угаснало тук. До нея Хаджи Панайотовата — той остави на мястото си сестреника си Хаджи Кумана да черни паметта му.
Милан. Андонова зет пък таквози… издънил долните соби за дюген и си настанил чуковете — калеври в чорбаджийската къща ще кърпи.
Петко. След тъста си, дойдохме на ред и ний.
Милан. Тези дни ще склоня и аз и някой от раята ще се намести у дома.
Петко. Те дебнат. ОТ ръта, от отвъдни махали се примъкват еснафите и се нареждат в чорбаджийските гнезда. Скоро от двете страни на улицата ще се развяват шарени боябиби и прежди, ще вземат да дрънчат сновалки и да се спреварят чуковете. От миризмата на рошкови, пастърма и леблебии тук не ще може да се поеме дъх. И този кръст, дето ще се дигне над черква сега, ще щръкне на чорбаджийската слава.
Милан (става да си ходи). Свърши се. Млад още отивам си от този свят и няма да ми е жал за нищо.
Петко (решително). Затвори вратата.
Милан. Мене било съдено да изляза сетен и да затворя тази врата!
Тръгва и бавно излиза, като притваря вратите.
Петко. Затвори ги. Няма веч кой да ме вижда.
С новите си дрехи излиза от къщи Стефана.
Стефана (разярена, иска да върви към пътя). Под венчило да е — където я намеря, ще я хвана и ще я докарам. Само туй няма да стане. Да съм знаела, кога съм я родила, на врата й да съм стъпила по-добре.
Петко (хваща я за ръката и я повръща). Няма къде да ходиш. Тука.
Стефана. Остави ме! На тарга макар — пак ще я повърна!
Петко. Тука, ти казвам. Не ти тряба вече никого да дириш.
Стефана. Нямам аз лице да те гледам тук! Каква майка съм аз — таквази дъщеря да ти родя и отхраня! Каква съм ти стопанка — дъщеря ти не можах да увардя.