Петко. Ти си таквази, какъвто съм и аз. Да додат ратаите и ратакините.
Изплясква с ръце.
Стефана. Какво ще правиш?
От къщи се показват двама ратаи и ратакините.
Петко (към ратаите и ратакините). Да очистите и да загладите биволите още сега. Да запрегнете и двете кола. Вий да снемете отгоре и да натоварите на колата прикята на дъщеря ми. Килими, губерчета, всичко, каквото е изтъкано и приготвено за нея — до игла!
Стефана. Ама и сега ли с твойта добрина, Петко?
Петко. Ти не се вмисай. Като надиплите хубаво колата, ще отчеснете по един голям клон чимшир, ще го варакосате и на всяка кола ще затъкнете отзад. Тъй ще дигнете прикята и ще я закарате у Даскал Димитрови.
Ратаите и ратакините. Слушаме!
Едни завиват през градината, други към чардака.
Петко. От зло е побягнала мойта дъщеря — добро дано намери. Нека й бъде простено от мене и от мойта къща.
Стефана (като се разплаква). Ти не мислиш какво ще кажат хората… Дъщеря ни се жени, пък ний се затворихме и двамата.
Петко. Като стар вълк, кога се свре в бърлогата си, та самичък с нокти си зарови дупката. И муха да не го зърне, когато склопи очи…
Тежкият удар на черковната камбана съпровожда последните думи на чорбаджи Петка.
Завеса
Остров Капри, март 1912