Хаджи Андрея. И баща му, и този, край тази къща като минават, поклон трябва да правят. Досега щеше ряпа на огнището им да поникне. Днес, днес мойта жена помни, като отсекли чорбаджиите: на техните и огън да не дават съседите, майка й я провождала вечер късно да им занесе главня под престилка.
Стефана. Мене туй ме е най яд! Да не беше Петко пристоял онази година да го главят и да му дадат пет пъти повече от батя Дечка — какъвто оголял се върна, като се окашляше само, отдалеч щеше да подвива пеш! Даде му хляб на ръката, поизплати си къщата на дяда Хаджия, сега…
Хаджи Куман. На кой ум се намерих да му дам толкози парици да потроши в Елада.
Хаджи Андрея. Ти ще си прибереш взимането до косъм.
Хаджи Куман. Да прави, каквото ще! Къщата му е насреща. Дечка ще турим.
Дечко Граматика (със скръстени ръце и прекалена скромност). Белким не ми е занаят или не съм учил двайсет години момчетата, като речете, дядо Хаджи, на ваше здраве, пак го учвам.
Хаджи Андрея. И ще ги учиш, и в черква ще канерваш. Толкози години си шетал — на мойто време да те уморим от глад, не приемам.
Дечко Граматика (свел умилено очи). Хе-е-е, учил съм ги. Как съм си бъхтал ангела от всекиго челяк да изкарам, Хаджи. И с добро, и с дърво. За една кърпа и за една кокошка свършваха при мене азбукето и псалтиря…
Хаджи Андрея. Аз твойта наука за всички нови даскали не я давам.
Дечко Граматика. Малка бе тя, ама който веднъж я изкара, здраво я хваща. Най-напред донесе си панакидата, напиша му отгоре: „Кръстя, боже, помагай.“ И захване: „Аз, буки, веди.“ (Полека.) Сега за едно лято ги изкарва на пясъка, ама защо ми е на пясъка…
Хаджи Куман (възбудено). Да го турим, да го турим! Дечко да ги учи.
Стефана. Че защо пък…
Петко отново се повръща в пруста.
Стефана (към мъжа си). Приказваме тук — батю Дечко шетва още.
Петко. Я да доде да ти помогне тебе Дечко да видиш кафе ли — какво ще ни проводиш. (Стефана и Дечко Граматика излизат.)
Петко. Утре онези ще ни искат сметка в училището. Пред меймурина и пред народа ще гледат да ни очернят. Всеки, каквото му е дадено на ръка, да го приготви… Кондиката и мехюрите да ги вземните. Сребро колкото има в кутиите, да е прибрано до пара… Другите де са? Андрон бари няма ли да доде!
Хаджи Куман (кима отрицателно глава). Тц, не ще. Срещнах го днес — такъвзи чорбаджилък не иска вече да прави. Всички го подритвали.
Петко. И той дертовете си във всяка обща работа ще ги намеси.
Хаджи Куман. В мезлиша, вика, ваш човек ли дойде — прав е, мой ли — крив. Приказката му за нищо не се зачитала.
Петко. Андрон ум ли иска да доде да ми дава, да седна да го слушам! Там не го викам аз на приказка. Общи работи не се вършат с разговори — искат пипане и тичане.
Хаджи Андрея. Ако ще бе! Оставете го. Тъй, невидяло се! Като е прибрал всички хайти в раята си!
Хаджи Куман. Не е тъй, Хаджи. Аз ти думах и по ищирата, думах ти и подире, като захванахме черковата. Недей прибира всичко в ръката си. И ний да покомандарим една работица, от чорбаджилъка си да познаем нещичко.
Петко. Стига все за големство и вий! Обща работа в ръце държим. Цяла глутница се е настървила…
Хаджи Андрея (дига рамена). Аз от зимъс викам. Още еснафа като се разшава по колибите. Да събере всеки чорбаджия хората си: оставаш ли си ти пак рая — хай върви си, чупиш ли жегъла — плати си борча. Тъкмо се запролетява, поискат нива — няма нива; сермия за кермекчийница на Цариград — няма. Нека им намерят нивя и пари в чаршията!
Петко (с досада). Един път не можахте да ме разберете и вий!
Хаджи Куман. Нивиците си аз самичък ще работя. Да ми плати всеки борча си, дето съм го предплатил на кабзумалина. Не им ща ни мезлиша, ни чорбаджилъка.
Петко. Сто пъти съм ви казвал: аз не искам да меся сметките си с общите. По свои сметки аз не карам общи работи. И от таквизи, дето се дрънкат по тезгяхите и на Метоха, малко искам да знам!
Между това от вратата към чардака влиза Милан, около трийсет и пет годишен, малко унесен в себе си човек; с видимо усилие да се домогва до собствено мнение, търси си всякога думите и безволен. Той е блед, от време на време сухо покашлюва, обут е в широки ботуши, на които се показват калпаци на калцуните. С голям калпак на главата — личи, току-що е слязъл от коня.