Милан. Добър вечер!
Петко. Дал бог добро, Милане! Добре, най-подир стигна и ти.
Милан. Както съм окалян, измокрен — теглих с коня си направо. Да се отбия в къщи — тъй, таквози — никого няма дома. Пък закъснях.
Петко. Добре си сторил. Седни. Днес хубаво те е прал дъжда по Балкана.
Хаджи Андрея (нетърпеливо). Кажи да чуйм — какво я завърши?
Милан. Утре колибарите ще слязат насам: то таквози… само ще си каже. Сега доведох и дяда Къня. Мина оттатък да се почисти.
Хаджи Андрея. Аз ти рекох, като отидеш при моите раи там, какво ще им разправяш.
Милан. Сега таквози… Полския пан — онзи, как го викаха? Пиш… Пиш… дето прекарва пътя през Балкана. Във всяка колиба се спирал, изпивал по една ока вино и им разправял.
Петко. И той ли пък. Те в Полша се уредиха, че у нас дойдоха!…
Милан. Подир него минал пък Михал — всичко се обърнало ай тъй. Право, като ги слушам, аз таквози…
Хаджи Андрея (с досада към Милана). Какво таквози, онаквози.
Милан. Да се дръпнем пък! Щом ний сме били най-голямото зло…
Хаджи Андрея. Толкоз то от тебе!
Разговора пресича стопанката, която води дяда Къня — стар, но държелив колибарин, завил бели навуща и с голям калпак.
Стефана. Годините вървят.
Дядо Къню. Време му е, ще кажеш, и дядо Къню да пусне брада, ама той е рекъл: докато не види и трето коляно от рода си, няма да се даде.
Петко (като го посреща). В тази лапавица като си вървял, юнак си, дядо Къню — и от мене си по юнак!
Дядо Къню. То не ще приказка. Чорбаджията като поръча, ред ли е дядо Къню да не дойде.
Стефана. Мини, седни, дядо Къню.
Дядо Къню (като сяда на сандъка). Ай тука на брашовския. От дяда Хаджия още той е вземал по десетина гроша назаем, колкото да си има отворени врата в тази къща. Господ на небето, чорбаджията на земята! Все под негово крило съм стоял.
С цял поднос кафета влиза ратакинята и поднася всекиму чашка. После и ратаят поднася чибуците. Всекиму дава чибук и с ръка туря малко огънче в него. Само на дяда Къня не оставя чибук.
Петко. Ами за дяда Къня чибук?
Стефана. Не го е сметнал.
Дядо Къню. А-а, остави, чорбаджи Петко, дядо ви Къню и без…
Петко (откачва от стената чибук, подава му го заедно с кесията тютюн). В мойта къща не бива тъй. Заповядай!
Дядо Къню (поема ги твърде поласкан). Гледай, гледай, за дяда Къня… Той сам ще си го напълни.
Когато всички зафирцват кафето и чибуците задимяват из пруста, на вратата откъм чардака се похлопва.
Петко (става да отвори). Даскал Димитър. Чакайте! Заповядай, Даскале. Ти все по еленик го караш.
Даскал Димитър (с влизането си, като се ръкува със стопанина). Хлопам. Не зная да нямате нещо.
Петко. И ний имаме същото, каквото вий оттатък.
Даскал Димитър (ръкува се и със Стефана, после кимва и на гостите). Добър вечер.
Петко. Заповядай, седни!
Даскал Димитър — млад, строен човек, с шаячни френски дрехи. Той е самоуверен в речта си и горд. Към Петка се отнася като че със снизхождение, а към другите чорбаджии с ирония, понякога грубо и дръзко.
Даскал Димитър. Приготвихте ли се?
Хаджи Куман. На никого нищичко не съм длъжен, няма какво да готвя.
Хаджи Андрея. Да се запретна мегдан с Куката да деля? Че не съм останал хляб от чорбаджилъка си да чакам.
Даскал Димитър (като го изгледва с ирония). То се знай. Вий не приемате. Пан Пшесмицки разправя, шляхтичи като вас в Полша и добър ден от робите си не приемали.
Петко (сяда до Даскала). Да оставим шегите, Даскале. Искам с тебе да се разговоря по-наздраво — и като приятели речи, и като…
Даскал Димитър. Няма да можем да се разберем, чорбаджи Петко. Защо да си правим труд напразно.
Петко. Захвана се една борба срещу мене: отпървом с шушукане из миши дупки по чаршията, след туй се разшърка и между раята, сега, гледам — хора, паметни като тебе, дори и те влязоха в нея. Искам едно да ми кажеш: ти с твоя ум как го вземаш всичко туй? Къде ще му излезе края?