Даскал Димитър (пресича го). Той, като се опира здраво на народа, не му трябат никакви аги — войводата ще гледа него и патерицата му.
Хаджи Андрея. Щом Добри Терзият се натопори с патерицата и на войводата сърцето в петите ще отиде.
Петко (свива рамена и дига ръце от Даскал Димитър). Не съм крив аз, когато на тебе и през плет не се е мярвало как се вършат общи работи.
Хаджи Куман. Що си седнал да си хабиш приказчицата, чорбаджи Петко? Главата му не увира! То дошло да се наддумва тука.
Петко (изведнъж като се връща към Даскал Димитра, хваща го за ръка и продължава). Подире: чорбаджийският ум ще се обляга на народа и турците ще плаши с туй. Пък в същото време кой де може ще го дебне как да му подложи динена кора, да седне на мястото му.
Даскал Димитър. Така е. Изхаби ли се един, стане ли негоден да проумява какво се иска от него, няма да го цедят, както при вас — чак до синовете и унуците му. По десетина, по двайсет души — един от други по-достойни ще се надпреварват за неговото място.
Петко. Тогази кое по-напред? С турците ли да се разправя, с враговете си ли или общите работи да гледа. С тях — хубаво помни! За една година няма да може да се разбере само накъде е? Питам го аз: какъв ще бъде този ред, дето всяка година всичко ай тъй с главата надолу ще се обръща?
Дядо Къню. Кажи го, речи го ти: никакъв.
Даскал Димитър. Ако искате — няма да има никакъв ред.
Петко (слисан, като скръстя ръце пред него). Е-е, ами тогава?
Даскал Димитър. Един достоен държи патерицата днес, утре доде по-достоен от него, вземе я той. Туй непрекъснато дигане и падане на хората, тази бъркотия помежду им, сама ще тикне общите работи много по-силно, отколкото във вашия ред, дето всичко беше закостеняло на мястото си.
Петко (съвсем слисан). Ежби и бъркотия. Те да подтикнат работата в мезлиша. Ти не си на себе си. Даскале! Прощавай ме за приказката, ама щом сте се повели по таквизи щуротии — то ще рече: у никого капка свяст не е останало вече.
Даскал Димитър. Ти не можеш да ме разбереш.
Чорбаджи Петко става. Настават след него и другите. След малко откъм къщи се чува тичане и шум.
Стефана. Мъж ми не може. Нали колибарите и на Метоха ще проумяват.
Дядо Къню. Ама защо вържеш гняв на колибарите, чорбаджийке? Тука най-учените го приказват.
Милан. Що остана до простите хорица такъвзи… Право.
Хаджи Андрея. Добре се изказа. (Към чорбаджи Петко.) Видя ли го.
Стефана (като се ослушва в шума отвън). Кой се е разтичал пък оттатък. Чакай. (Дръпва се и отива.)
Петко (без да обръща внимание на жена си). Право! Да додеше някой вчера да ми каже: Даскал Димитър туй го приказва, нямаше да му хвана вяра!
Даскал Димитър дига усмихнат рамена пред Петка.
Хаджи Куман. Когато чакахме възкресение на Божи гроб и през зимата имаше един калугер от русия пешком дошъл. Той все туй повтаряше — от учените ще се свърши света.
Даскал Димитър (хваща за рамото Хаджи Кумана, разсмян). Хе-хе, че пък — че пък мъдрост си ти донесъл от Божи гроб, дядо Хаджи. Я гледай — да не ти се надява човек.
Хаджи Куман (като се дърпа обидено). Донесох я! Остави ме! Ами ти, като ми потроши толкова грешни парици в Елада, тези ветрища ли донесе!
Даскал Димитър (гордо и сърдито виква изведнъж). Какво? И смееш ти още да си отваряш устата. Аз мои пари съм трошил и…
Даскал Димитър недорекъл реч и в пруста се втурва Дечко Граматика.
Дечко Граматика (уплашено). Джумфур! Еснафите дигнали джумфур! Михал доде да каже — тръгнали насам.
Хаджи Андрея. Какво, какво?
Петко. Приказвай по човешки.
Дечко Граматика (уплашено). Джумфур! Михал каза.
Влиза Стефана, след малко Христо, най-подир Милка — всички се събират в пруста.
Стефана (засуетена). Щом отседнал коня меймурина тази вечер и повикал при себе си Добри Терзият. Еснафите дигнали глави и искали у дома да додат. Доде го видя Михаля, изскочил.