Всички се споглеждат с недоумение.
Петко (горчиво усмихнат). Меймурина повикал Добри Терзият и еснафите дигнали глави.
Стефана. Аз нищо не мога да проумея.
Петко. Много добре проумявам аз. И отдавна се догаждах, само исках да се уверя. Турците подкладоха целия огън тук.
Даскал Димитър. Отде-накъде?
Петко. Ний да се разядем помежду си, пък те да стоят настрана и да си гледат кефа. Техните първенци не можаха да преглътнат: гяурите да дигат черква и училища, по-хубави от джамиите им. Плашеше ги нашия сговор. Като не можаха друго, пуснаха фитили между еснафа и раята!
Хаджи Андрея (към Даскал Димитра). Чорбаджиите били турски мекерета, а? Кой продава рода си, кой стана маша на людски ръце?
Даскал Димитър. Много им е крива сметката на турците. Като дигне веднъж глава раята, няма на чорбаджиите да се спре само.
Дядо Къню (замахва с ръка отчаяно). А-ах, видя се тя нашата.
Петко. Няма да посмеят те да додат. Я, Милане, идете към Метоха с дяда Къня да пресрещнете еснафите и да ги попитате какво искат?
Милан и дядо Къню излизат.
Христо (настрана, палаво). Менений Агрипа отива на Марсово поле да разубеждава въстаналите плебеи.
Хаджи Андрея (заканително). Нека да додат!
Стефана (като показва към прозореца). Я-я!
Всички се ослушват. Отдалеч се носи смътен шум. Между това Даскал Димитър се доближава до Милка, ръкува се с нея и завързва тих разговор. Когато всички млъкват и се ослушват, чува се шепотът между Даскал Димитър и Милка.
Милка. Ти ни съвсем-съвсем забрави. По-рано идеше всеки ден у дома, сега не помня вече откога не си идвал.
Даскал Димитър. Ами работа… Какво да правя?
Милка (малко засрамена). По-напред как идеше… да приказвате с баща ми.
Даскал Димитър. Сега мъчно вече можем да се разберем. Той на една страна, аз на противната, стоим един срещу други!
Милка. Туй нима може да бъде пречка?
Даскал Димитър. То се разбира. Но вий жените…
Милка. Аз мисля — макар да съм жена и много да не разбирам от вашите борби — отвън нека си държи всеки свойта страна, тука у дома, помежду си — то друго.
Даскал Димитър. Тъй-тъй. Тряба така да бъде. Приятелството си е приятелство. Само че…
Милка. Какво?
Даскал Димитър. Как да кажа. Вий жените в тия работи…
Стефана (дочува по-ясно шума отвън). Я, пеят.
Хаджи Куман. Какво са се разревали среднощ?
Хаджи Андрея. Няма ли пазванти?
Отначало издалеч се чува песента на еснафите, които се доближават насам. През прозорците забелязват се хора с фенери в ръка, стълпяват се по мегданя. По-сетне всички се доближават под пруста и се чуват викове, кикотене, някои подсвиркват с уста. Всички в пруста се споглеждат с недоумение.
Стефана. Спряха се под прозорците. Какво искат!
Дечко Граматика. И тази не бе се ни чувала, ни виждала по нас!
Хаджи Андрея (бързо разбутва всички, доближава се до прозореца, отваря го и гневен се обръща към мнозинството). И ноще ли нямаме мира от вас, и ноще ли! Какво сте завили. Не мойте ме уплаши.
Един глас (издигнат в мигом смълчаното мнозинство). Чувате ли го! От чорбаджийски прозорец и той на чорбаджия се прави.
Хаджи Андрея. Аз ще ви науча!
Втори глас. Вчера не си развърза цървулите да влезе у Хаджи Христови.
Хаджи Андрея. Ще ви науча, хаймани н’едни!
Трети глас. Сляз чорбаджийския ти квас да видим! (Дига се отново глъч и врява, която заглушава Хаджи Андрея.)
Петко се приближава до зетя си и се мъчи да го издърпа, но той иска още да се кара и се противи.
Петко (като издърпва най-сетне Хаджи Андрея и се показва сам пред множеството със строг, но сдържан глас). Какво сте се събрали по туй време пред къщата ми? Мене ли дирите — ей ме на!
Няколко гласове. С-с-ст, мълчете, чорбаджията!
Всички притихват мигом.
Петко. Или не можете да ме търпите още една нощ чорбаджия? Двайсет години аз вече стоя и нито оставих някого от вас с пръст да бутнат. Потрайте до утре. Аз сам ще си занеса патерицата у меймурина.