Казвам „странно натрапчив“, защото не мога да измисля по-добро описание. Но да ви предупредя. Навлезете ли веднъж в този свят, ще ви е трудно да се измъкнете от него.
Ако сте като мен, няма и да го искате.
Стивън Р. Доналдсън, 2002
Следва кръв
Камбаните кънтяха над Печалния Молл, ехтяха по кривите тесни улички и думтяха в ушите на ранобудниците, които редяха припряно стоките си по пазарните площади. Кънтяха и ехтяха по калдъръмите надолу към кейовете и над пенестите сиви вълни на залива. С железния си кънтеж ехтяха с гласа на истерията.
Ужасният несекващ звук отекваше дълбоко в покритите с каменни плочи гробници, изгърбили улиците, наклонили къщите и задръстили уличките във всеки квартал на Молл. Гробници по-стари от самия Печален град, всяка отдавна прокопана и разровена в безплодно търсене на плячка, всяка вече като дамга, белег от древен мор. Екът на камбаните проникваше до пръснатите натрошени кости, положени в изкорубени дървета, през гнили кожи и каменни сечива и оръжия, през кост, бисери и скъпоценни накити, през свитите изсъхнали тела на ловни псета, през коне с отсечени глави, положени в нозете на господаря, през черепи, продупчени от копия, от окото до тила. Камбаните отекваха сред мъртвите и разбуждаха сенките от вековечния им сън.
Някои от тези страховити сенки се надигнаха в отговор на този зов и в тъмното, мигове преди разсъмване, се изправиха над плочи, пръст и глинени чирепи и надушиха присъствието на… някого. На нещо. После се върнаха в тъмните си обиталища… а за онези, които ги видяха, за онези, които разбираха нещо от сенки, връщането им приличаше по-скоро на бягство.
На Храмовия площад — слънцето вече изпълзяваше над хълмовете — изворите на спасението, фонтаните и каменните купели бяха препълнени с монети — злато и сребро, проблясващи между пластовете мед. Около оградените с високи стени светилища на Бърн вече се събираха тълпи — здрави и читави, дошли да умилостивят подминалата ги внезапна смърт и да благодарят на Спящата богиня, която още спеше. Слуги току излизаха през страничната вратичка на храма на Качулатия — богатите ги пращаха да подкупят Бога на смъртта, та дано се събудят за още ден живи и здрави в меките си легла.
За монасите на Кралицата на сънищата току-що отминалата нощ бе повод за скръб, с кънтящия траурен вопъл на желязо, раздраното среднощно лице на цивилизацията. Защото това лице имаше име и името беше Убиец. Тъй че камбаните кънтяха, загръщаха като саван с тягостния си звук пристанището на Молл, звук студен и жесток, от който никой не можеше да избяга…
… а в една уличка зад малко имение на Долния търговски път един гадател на Драконовата колода повръщаше закуската си от нарове, хляб, сушени сливи и разводнено вино, заобиколен от псета, които търпеливо чакаха своето.
Вратата зад Емансипор Рийзи се затръшна и изтрака с разхлабеното си мандало, преди отново да се отпусне унило на протритите си кожени панти.
Емансипор се взря в тесния мухлясал коридор. Вдясно, в нишата на височината на кръста му, гореше лоена свещ и очертаваше мокри петна, напукан гипс и малкия каменен олтар на Сестра Солиел, затрупан с повехнали цветя. На отсрещната стена, на шест крачки от него, където коридорът се раздвояваше, висеше широк меч от черно желязо — с кръстата дръжка и бронзов ефес, — най-вероятно ръждясал в зеленясалата си ножница. Набръчканото, спечено от слънцето лице на Емансипор повехна и натежа около очите, щом той впери поглед в оръжието на младостта си. Усети на гърба си всяка от шейсетте си, може би дори седемдесет години.
Жена му се беше смълчала в кухнята: чакаше да се нагрее мокрият пясък, котлето от снощната каша и чиниите на дървения тезгях сигурно бяха до нея, още непочистени. Можеше да я види в ума си, неподвижна и грамадна, да чуе учестения ѝ, плитък и все по-изнервен дъх.
— Ти ли си, Манси?
Той се поколеба. Можеше да го направи. Още сега — обратно навън и по улиците — знаеше как да измерва дълбочините, знаеше възлите — всички видове възли. Можеше да стои на клатещата се палуба. Можеше да напусне този проклет цирей, наречен град, да напусне и нея, и ревливите тъпи джеремета, които бяха натръскали. Можеше да… избяга. Въздъхна и отговори:
— Да, скъпа.
Гласът ѝ стана по-висок и писклив.
— Защо не си на работа?
Той вдиша дълбоко.
— Вече съм… — Замълча и довърши високо и ясно: — Безработен.
— Какво каза?
— Безработен.
— Уволнен? Ти си уволнен! Некадърен, тъп и…
— Камбаните! — кресна ѝ той. — Не чуваш ли камбаните?
От кухнята последва мълчание, а след това се чу: