Дъли се наведе към Емансипор и кървясалите му очи блеснаха.
— Ами другият, Манси? Резачът каза, че сърцето му се било пръснало. Представяш ли си? А беше толкова млад, че можеше да ти е син.
— И толкова дебел, че можеше да обърне каретата, ако не седи в средата — изръмжа в отговор Емансипор. — Трябваше да го очаквам — нали аз го тиках вътре и го измъквах. Животът ти е какъвто си го направиш, казвам аз. — Допи останалия ейл в памет на горкия дебел Септрил.
— А сега и Балтро Търговеца — рече Крийги. — Някой му изтръгнал червата, чух, и езика, за да не могат разпитваните да накарат духа да проговори. Разправят, че личният маг на краля отишъл да души заедно с Гулд.
Емансипор примига.
— Личният на краля? Сериозно?
Дъли го изгледа, повдигнал вежди.
— Ама те хвана вече шубето, а?
— Балтро беше от кралската кръв. — Крийги потръпна. — Какво са му направили между краката…
— Млъкни — сопна се Емансипор. — Беше добър човек посвоему. Вятърът не става попътен, като плюеш в морето, не забравяй.
— Още по едно? — попита Дъли, колкото да го успокои.
Емансипор се намръщи.
— Откъде ги взимате всички тия пари, между другото?
Дъли се усмихна и зачовърка зъбите си.
— Изхвърляме труповете — обясни и се оригна. — Никакви души, нали? Никакви следи къде са се дянали. Все едно изобщо не ги е имало. Тъй че само месо, викат жреците. Никакви ритуали и почести, колкото и да е платило семейството предварително. Жреците не щат и да пипнат телата.
— Работата ни е да ги носим на брега — допълни Крийги и щракна със зъби. — Угояваме раците, да са по-вкусни.
Емансипор го зяпна.
— Ловите раците? И после ги продавате!?
— Че защо не? Вкусът им не е по-различен, нали? Три емола за фунт — добре се оправяме.
— Това е… ужасно.
— Работа като всяка друга — рече Дъли. — И ти пиеш от парите, Манси.
— Тъй де — добави Крийги.
Емансипор потърка лицето си. Беше започнало да изтръпва.
— Е добре де. Аз съм в траур.
— Ей! — рече Дъли и се надигна. — Видях една обява на площада. Някой си търси прислуга. Ако можеш да вървиш по права линия, що не идеш да я видиш?
— Чакай… — понечи да го спре Крийги, но Дъли го сръга с лакът в хълбока и продължи:
— Просто ти казвам. Тя твойта не обича да си без работа, нали? Не че ти се бъркам, разбира се. Просто да помогна.
— На централния стълб?
— Аха.
„Дъх на Гуглата. Да ме съжаляват тия двама продавачи на раци!“
— Прислуга, а? — Емансипор се намръщи. Карането на карети беше добра работа. Обичаше конете повече от хората. Но прислуга… това означаваше по цял ден да се кланя и угодничи. Все пак… — Сипи още по едно, в памет на Балтро, и ще ида да погледна.
Дъли се ухили.
— Това е духът на… ъъ… — Лицето му се изчерви. — Нямах предвид на Балтро, разбира се.
Вървенето до Рибарския площад му показа, че е прекалил с ейла. Виждаше достатъчно прави линии, но не беше лесно да кара по тях. Целият свят кръжеше около него и щом примигнеше, умът му все едно пропадаше безкрайно в някакъв тъмен тунел. И някъде в дълбините му чакаше Събли… която все повтаряше, че щяла да го догони и през портата на Гуглата, ако смъртта му я остави в дълг или други затруднения… почти я чуваше там долу, как хока демоните. Изруга и се зарече да държи очите си отворени.
— Не мога да умра — измърмори. — Пък и е само от пиенето. Никакво умиране, никакво падане… още не, работа му трябва на човек, пари му трябват, има 'тговорности.
Слънцето почти беше залязло и площадът се опразваше — продавачите и кърпачите на мрежи затваряха сергиите си, а гълъби и чайки щъкаха на воля из натрупаната през деня смет. Дори Емансипор, подпрян на една стена в края на площада, усещаше припряността на продавачите на риба — в мрака в Печалния Молл дебнеше нов ужас и никой не беше склонен да се мотае навън в удължаващите се сенки. Зачуди се защо не изпитва никакъв страх. Куражът от ейла, несъмнено. А и това, че дирята на Качулатия вече толкова се бе доближила до жизнения му път, някак си го убеждаваше, че нищо зло няма да го сполети точно тази нощ.
— Разбира се — измърмори той, — взема ли работата, всички залози отпадат. И ще си държа очите отворени, да.
Войник от градската стража го загледа как се заклатушка към стълба за обяви в центъра на площада, близо до Фонтана на Беру. Емансипор му махна небрежно и му викна:
— Не ме е страх! Вестителят на Гуглата! Това съм аз, хе-хе! — Намръщи се, щом войникът направи знака „зло да пази“ и се отдръпна. — Майтап бе! — поясни Емансипор. — Гуглата знае… в смисъл, кълна се в Сестрите! Здраве и Мор си делят тавата ми… такова де, съдбата ми… върни се бе, човек! Майтап беше!