Замърмори под нос, огледа се и видя, че е останал сам. Жива душа не се мяркаше — всички се бяха разкарали необичайно бързо. Сви рамене и насочи вниманието си към зацапания с катран дървен стълб.
Обявата беше на фина хартия, самотна и закована на височината на гърдите.
— Скъпа хартия — изсумтя Емансипор. — Чудно, че е останала толкоз дълго. — После видя защитния знак, смътно очертан с мастило в долния десен ъгъл. Не някое дребно проклятие като пришки за семейството на глупака, посегнал да открадне обявата. Не дори нещо умерено гадно като полова немощ или оплешивяване. Не, в кръгчето на знака имаше череп, вещо изрисуван. — Дъх на Беру! — прошепна Емансипор. — Смърт. Тая проклета обява ще надживее самия стълб.
Доближи се още, за да прочете написаното. Почеркът беше на професионален писар, и добър при това. Ако беше трезвен, щеше да си направи някои изводи от всички тия подробности. Но както беше пиян — а знаеше, че е пиян, — усилието да прецени по-внимателно му се стори твърде изморително. Знаеше, че е нехайство, но пред възможността да се върне при Събли като безработен пройдоха трябваше да рискува.
Подпря се с ръка на стълба, наведе се и примижа. За щастие обявата беше кратка.
Търси се прислужник. Пълно работно време.
Включва пътуване.
Заплатата ще се договори според опита.
Обадете се в хана „При Злочестия“.
„«Злочестия»… наблизо е. А «пътуване»… кълна се в качулката на Качулатия, това значи… ами да, значи точно каквото значи, в смисъл, че…“ Ухили се щастливо. „Пари за жената, а аз съм далече, далече. Училище за плъхчетата, а аз съм далече, далече. Хе-хе.“
Ръката му се изхлъзна от стълба — и когато се опомни, лежеше на калдъръма, зяпнал безоблачното нощно небе. Носът го болеше, но поносимо. Надигна се и се огледа. Главата му се въртеше. Площадът беше празен, освен няколкото хлапета, които надничаха от една уличка, разочаровани, че се е събудил.
— Точно каквото си мислите — каза си Емансипор, докато се изправяше. — Намирам си работа, ей сега. — Залитна, после опипа палтото и бричовете си… беше много тъмно, за да види в какво състояние са. Влажни, разбира се, но това можеше да се очаква при тежката тъкан на палтото с корави рамене и дълги впити ръкави с тесни маншети. — А бе те сигурно ще имат униформа — измърмори. — Дори може да ми е по мярка. — „«Злочестия». Натам.“
Вървенето сякаш отне цяла вечност, но най-сетне видя табелата с плачещия мъж над входа на тесен четириетажен хан. От фенера, окачен под табелата, се сипеше жълта светлина и огряваше портиера, подпрян на резбованата рамка на вратата. От кожения му колан висеше здрав кут и едната му месеста ръка се отпусна на оръжието, докато държеше под око приближаващия се Емансипор.
— Разкарай се, старче — изръмжа мъжът.
Емансипор спря и леко залитна.
— Среща имам. — Успя да се изправи и вирна брадичка.
— Не, тука нямаш.
— По обявата. Прислуга. Взимам работата.
Мъжът се намръщи, вдигна ръка и се почеса над свъсените вежди.
— Няма да е задълго, така като те гледам и както миришеш… — Почеса се още веднъж и се ухили. — Все едно, навреме си дошъл. Трябва вече да са се събудили. Давай навътре и кажи на писаря — той ще те заведе.
— Точно това ще направя, благодаря.
Портиерът отвори вратата и Емансипор пристъпи внимателно и успя да мине, без да се блъсне в касата. Спря, щом вратата се затвори зад него, и примига на ярката светлина от няколкото свещи, наредени на рафтове срещу окачалката — тук имаше поклонник на Д'рек, ако се съдеше по позлатената купа на рафта под свещите.
Приближи се и надникна в купата. Беше пълна с гърчещи се бели червеи, леко порозовели от кръвта на някое нещастно животно. Догади му се и той се подпря с ръце на стената. Пенливият горчив ейл се надигна в гърлото му и — след като наоколо нямаше нищо друго — той повърна в купата.
Червеите се размърдаха и се загърчиха в пенестата кехлибарена жлъч, сякаш се давеха.
Емансипор залитна, после избърса устата си и изтри ръката си в купата. Въздухът беше замайващ и натежал от стигски тамян, сладникав като гнил плод — достатъчно, за да прикрие вонята на повърнатото, надяваше се. Преглътна новия пристъп на гадене и вдиша няколко пъти.
— Да? — чу се глас по-навътре в тъмното, вдясно от него.
Емансипор присви очи към пристъпилия плахо на светлината гърбав мършав старец с оцапани от черно мастило пръсти. Щом го видя, писарят се сопна ядосано:
— Далг, оная волска чутура, да не си е изгубил ума? Вън, вън! — Замаха с ръце, но спря, щом Емансипор му отвърна дръзко:
— Дръжте се по-прилично, сър! Спрях само да поднеса дар на, ъъ, Червея на Есента. Аз съм прислужникът, м-мо-ля. Дойдох точно както беше наредено. Заведете ме при работодателя ми, и по-бързо. — „Преди да избълвам още един дар, Д'рек да ми прости дано.“