— Самата истина — отвърна Емансипор.
Бочълайн мина зад фургона и Емансипор го чу как рови вътре. След малко некромантът се появи отново. Носеше стъклена кутия, която Емансипор никога досега не беше виждал.
— Е, господин Рийзи, след като краката ти са прочистени толкова добре, колкото може да са, бих ли могъл да предложа да направиш закуската?
Емансипор смъкна краката си, надигна се и изруга:
— Богове на бездната! Изтръпнали са. — Все пак успя да изкуцука до огнището, което още димеше. — Има греяно вино, господарю. Да ви налея ли?
— Хмм? Да, чудесна идея. Налей си и на теб.
— Благодаря, господарю. — Слугата замълча, за да запали лулата си. — А, така е много по-добре — рече и изпуфка кълбо дим. Задави го кашлица и той избълва в огъня слузеста топка, която за миг лумна в странно обагрени пламъци, преди да зацвърчи по по-очаквания начин. Емансипор захапа отново лулата и запуфка весело, докато наливаше виното.
Пърхане на криле издаде идването на Корбал Броуч. Враната кацна и загледа как Бочълайн слага главата на крал Некротус в стъклената кутия, а после слага кутията на капрата. Кралят като че ли говореше нещо, но не излизаше никакъв звук, за което Емансипор беше само благодарен.
Слугата се изправи, подаде чашата на Бочълайн и попита:
— А тост полага ли се, господарю?
— Тост ли? Защо не? Вдигни го, господин Рийзи.
Емансипор вдигна чашата си.
— За Здравите мъртъвци!
Бочълайн почти се усмихна. Почти, но не съвсем, което беше точно толкова, колкото Емансипор очакваше.
— Мда — отрони некромантът и вдигна чашата си. — За Здравите мъртъвци.
В стъклената кутия крал Некротус се усмихна широко, какъвто навик имат мъртъвците.