На следващия ден се проведе гръмка заключителна церемония на проявата. Домакините щедро раздадоха отборни купи, стъклени сувенири и грамоти за участие. От изкачването заключих, че петхилядниците не са никакво предизвикателство за физическите ми възможности (бях на 27 години). На върха пристигнах с огромен резерв от сила, без никакво главоболие и усещане за изнемога. Все добри знаци, че хоризонтът за високи върхове е отворен и бъдещето ми зависи единствено от собствената ми воля.
ОВЛАДЯВАНЕ НА ТАКТИКАТА ЗА УСПЕХ
БРОУД ПИК - ПЪРВИ опит
ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Броуд пик (Broad Peak, 8047 м)
ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Каракорум, на границата между Пакистан и Китай
ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 9.06.1957 г. от Херман Бул, Курт Димбергер, Маркус Шмук и Фриц Винтерщелер
ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 1.07.1990 г. (Rocky Summit, 8035 м) от Минко Занковски, Емануил Деянов и Тодор Тодоров; 23.07.2001 г. Петко Тотев и Станимир Желязков вероятно изкачват Broad Peak Main Summit (8047 м), но не представят никакви доказателства; 23.07.2014 г. (Broad Peak Main Summit, 8047 м) от Боян Петров и Иван Томов
НОРМАЛЕН МАРШРУТ
Базов лагер: 4820 м
Лагер 1: 5674 м
Лагер 2: 6200м
Лагер 3: 7064 м
Седлото Broad Peak coclass="underline" 7852 м
Разлика от ЛЗ до върха: 983 м
През есента на 2000 г. управителният съвет на БАК взе решение за организацията на експедицията „Хидън пик“[2] 2001 г. С напредване на времето обаче експедицията се пренасочи към съседния Броуд пик (8047 м), а крайната цел на проекта беше формулирана като „К2-2002“. През пролетта на 2001 г. нямаше много време за тежки процедури по съставянето на национален отбор по алпинизъм, така че потенциалните участници в експедицията бяха селектирани само на базата на алпийските им биографии. Ключово условие, поради което селекцията намаля по естествен път, беше задължителната лична вноска от 1500 лева в експедиционния бюджет. За ръководител беше определен Николай Петков, но дейно участие в организацията и осигуряването на спонсори взе и Динко Томов от Сливен. Поради недостиг на средства беше решено, че цялата храна и екипировка за експедицията ще пътува с камион от София до Исламабад. По-заможните експедиционери си купиха билети за самолет, а по-клетите участници се подготвихме за дългия 6500 км път до Пакистан.
По суша до Исламабад. Отговорната задача да бъдат шофьори на кервана блестящо изпълниха братята от Сливен Пенко Райков и Димитър Райков (Бомбата). Навигатори бяхме аз, Дойчин Боянов и Станимир Желязков.
Целият багаж се състоеше от около 80 броя 25-килограмови пакети, опаковани в яркожълти найлонови пликове. Пренасяхме храни, експедиционна екипировка, лични денкове, раници, 100 литра княжевска минерална вода и три стека бира в кенчета. Общо над 2.5 тона. Бай Горчо, склададжията на БТС{2}, ни подари надуваеми дюшеци, които положихме върху багажа. Валя Цолова (тогава секретар в БАК) ни връчи куп документи: списъци, застраховки, митнически декларации, официални писма и т.н. Залепихме голяма лепенка на спойлера, гласяща: „Национална експедиция „Броуд пик 2001“, и камиончето изглеждаше готово за път. Заминахме на 6.06.2001 г.
Димко Томов и Господин Динев ни изпроводиха с бяла лада до турската граница. Нашите митничари не проявиха особен интерес към багажа ни и ни пожелаха успех.
Турските митничари ни мотаха дълго, клатеха глави, прехвърляха ни на различни гишета, но никой не искаше да се ангажира да сложи подпис и печат. Бомбата изведнъж извади отнякъде значка на Турската федерация по алпинизъм, след което ни гледаха с повече разбиране и скоро получихме нужното разрешение. Почти бяхме тръгнали, когато един полицай избра произволен кашон, който свалихме и разопаковахме. Разхвърчаха се сухи супи, сокове, консерви. Очевидно нищо недекларирано и контрабандно. Схемата за пътуване беше шофьор и навигатор отпред, а останалите се въргаляхме върху надуваемите дюшеци отзад в каросерията. По документи камионът е „фургон“, което даваше известни права за превоз на хора и свобода в тълкуването на това определение пред полицаите. През около четири часа екипът шофьор-навигатор се сменяше. Мерпедесчето пърпореше със средна скорост едва 65-70 км/ч, но и това ни радваше, защото все пак се движехме към целта. Първия ден изминахме 750 км, а на втория 810 км. Средната скорост беше около 60 км/час. Променихме тактиката за каране и успяхме да увеличим дневния преход до над 1000 км.