Каракорум (наименованието е от тюркски произход и означава „Черни скали“) е втората по височина планина в света. Тя се поделя между Индия, Пакистан, Афганистан и Китай. Дължината ѝ е около 500 км и извън полярните области това е най-заледеният район на планетата (28-50% от площта ѝ). Най-дългите ѝ ледници са Сиачен (76 км) и Биафо (63 км). В Каракорум се издигат над 60 върха с височина над 7000 м, както и четири от 14-те осемхилядника, включително и вторият по височина връх на Земята - К2 (861 I м). Климатът е подчертано континентален и снежната линия по южните склонове е над 4600-4700 м, а по северните над 5900 м.
БРОУД ПИК - ПЪРВО ИЗЛИЗАНЕ НАД 7000 МЕТРА
Установихме базов лагер на ледника под Броуд пик на 28.06.2001 г. За столова ни служеше една стара чешка къмпинг палатка от склада на БТС, в която едвам се събирахме всички. Вместо столове и маса наредихме плоски камъни и ги покрихме с картони и разни платнища. Изграждането на височинните лагери започна на 1.07, когато установихме лагер 1 на 5400 м. На 3.07. изградихме лагер 2 на 6200 м, а на 8.07. вече имахме и лагер 3 на 7064 м. На 11.07. в базовия лагер (БЛ) пристигна Стайко Кулаксъзов, опитен височинен лекар с участие в над десет експедиции в Хималаите. Донесе ни писма от близките и новини от България. На проведените през юни парламентарни избори мнозинство в парламента е спечелило НДСВ, а премиер е станал Симеон Сакскобургготски. В следващите дни като мишки дружно люпихме семки (каквито имахме в изобилие като спонсорство от един сливенски производител) и смело обсъждахме политиката на 7000 км от родината. Междувременно валеше сняг, налягането беше ниско и рядко някой излизаше нагоре по маршрута.
На 22.07. Господин Динев направи самостоятелна атака и успя да стигне до предвършието Роки съмит (8030 м). На следващия ден към върха тръгна голяма група, но само Петко Тотев и Станимир Желязков се движеха с добро темпо и по тяхна информация са успели да стигнат до Главния Броуд пик (8047 м). Жеко Вътев е достигнал почти до Роки съмит, а Пенко, Бомбата и Динко Томов са се отказали някъде около средата над премката. На 24.07. групата Николай Петков, Дойчин Боянов, Иван Павлов и аз се качихме до щурмовия лагер 3. Прозорецът от хубаво време беше свършил и успешното изкачване щеше да е въпрос на борба и късмет. Малко след полунощ на 26.07. излязохме в атака, въпреки че валеше сняг, духаше силен вятър, а мъглата не позволяваше да виждаме на повече от 30 40 м. Всички искахме да се качим, бяхме силни, но скоро се убедихме, че късметът, уви, не беше с нас на това излизане. Напредвайки бавно, често губехме пътя и в 3:30 ч. на височина около 7350 м решихме, чс е невъзможно да продължим нагоре „на сляпо“. При слизането следите ни се бяха изгубили напълно и намирането на самотната ни палатка през нощта, насред гигантския снежен склон и без никакви ориентири стана сериозен проблем.
Д-р Стайко Кулаксъзов беше един от най-опитните в състава на експедиция „Броуд пик 2001“. Загина в нелеп автомобилен инцидент през декември 2002 г.
Тогавашният ми часовник показваше само височината, което далеч не беше достатъчно, за да се ориентираме бързо. Все пак, докато слизах надолу, в един момент констатирах, че сме на нивото на лагера и грябва да се разпръснем, за да търсим. Разделихме се на групи по двама и в продължение на половин час се лутахме, докато най-накрая успяхме да намерим спасителната ни палатка. След три дни над 7000 м физиономиите на четирима ни бяха станали доста измъчена гледка - едноседмична брада, кръвясали очи, напукани устни, изгорели носове, загрубели скули, кървящи венци.
На 27.07. преценихме, че нямаме шансове за върха поради продължаващия сняг и трябва да слезем към БЛ. Смъкнахме се благополучно и същата вечер направихме сбирка, на която Петко и Станимир потвърдиха пред всички, че са стигнали до Главния връх. Въпреки мъгливото време имали снимки от фотоапарата на Петко, които обещаха да покажат веднага след проявяването на лентата в България. Шест човека гласувахме, че искаме да продължим експедицията и да получим втори шанс за атака на върха. На 29.07. обаче заваля обилен сняг и задуха силен вятър. Следобед дойдоха и 50 носачи, при това един ден предварително. Вечерта след проведено общо обсъждане Николай взе решение, че експедицията се прекратява поради нестабилното време, лавинния риск и финансовите загуби, които бихме понесли, ако задържим или върнем носачите. На другия ден заедно с Господин и Пешо Барута се качихме до лагер 2 и събрахме целия багаж. На по-следващия ден събрахме целия лагер, изчистихме мястото и поехме надолу по трекинга. След четири дни стигнахме до изходното място село Тонгъл, а на 4.08. имахме галавечеря в Скарду.