В „ниския“ лагер I (5450 м) разположихме пет палатки.
Предвид обещанието на Петко да предостави снимките от върха пред ръководството експедицията беше оценена като успешна. В Исламабад се заредихме от топлото посрещане в българското посолство и рано сутринта ма 10.08. запалихме двигателя на камиончето, шофьори и навигатори си стиснахме ръцете и поехме по пътя с крайна цел София.
Обща снимка от първото българско изкачване на Броуд пик Роки съмит (8030 м) на 1.07.1990 г. На преден план е Минко Занковски. Знамето държат Тодор Тодоров и Емануил Деянов. На заден план се вижда пирамидата на К2.
Връщането. След повече от два месеца трупане на впечатления и емоции съвсем нормално беше мозъкът, съхраняващ този огромен информационен поток, да бъде доста препълнен. В резултат детайлите започваха да ми убягват и вече запаметявах само основните точки. Знаейки, че експедиционният дневник остава единственият източник на спомени, аз прилежно конспектирах ключовите факти и събития за оставащите ни дни пътуване до България.
Всеки от нас си знаеше ролята и съвестно изпълняваше поверените му задължения. Братя Райкови въртяха волана и се грижеха возилото да върви. Тримата навигатори определяхме най-подходящия път по картата, следяхме пътните знаци, поддържахме разговора в кабината и сменяхме касетките на касетофона. Това не бяха особено тежки задължения, но ако някой откажеше да ги изпълнява или ги вършеше лошо, синхронът на движение със сигурност щеше да се наруши и щяхме да закъснеем е графика. Багажът беше едва 1/3 от този на идване, поради което, докато лежахме върху него, бяхме малко йод ръба на борда на каросерията. Средно през около четири-пет часа кормуване двамата дежурни на волана заслужено се излягаха върху багажа. Смените станаха почти ритуални и се изпълняваха с необходимите за предаването на „вахтата“ уставни действия.
На пакистанската митница безпроблемно получихме печати в паспортите, че сме „излезли“, и подкарахме към Иран. Изведнъж се оказа, че ТИР-карнетът на камиона няма печат от пакистанската митница. Иранските митничари ме убеждаваха, че нашето возило е още в Пакистан. Все пак извадихме късмет и след като дълго се обяснявах пред различни началници, повтарях често термина „национална експедиция“ и размахвах разни български писма, командировъчни заповеди и други документи без стойност, те огледаха жалките остатъци от експедиционния багаж и жалкия вид на лежащите експедипионери и решиха, че не сме графиканти. Подпечатаха карнета, с което потвърдиха, че сме влезли в страната, без да сме излезли от Пакистан. Останаха още няколко гишета, през които преминахме скоростно, и граничната бариера остана зад нас.
Естествено, първата ни работа на излизане от дългата около десет километра гранична зона бе да отидем на познатата ни бензиностанция в Мирджаве и за един долар, с нескрита радост, да напълним резервоара догоре. Бснзинджиите ни поканиха на по чаша чай, който изпихме, разговаряйки с околните зяпачи.
За компенсация, че не бяхме изкачили Броуд пик, аз направих изчисления, че в рамките на транзитната виза ще успеем да изкачим на бързо най-високия връх в Иран - вулкана Демавенд (5671 м). Среднощно подминахме силно осветения Техеран и след 23 часа кормуване пристигнахме в разположеното на около 2000 м н.в. село Райне, където кротко заспахме под една лампа в края на главната улица.
На 14.08. се изкачихме до заслона на 4100 м, опънахме си чувалите и постелките на площадката отпред и притихнахме под звездите. Беше ми спокойно, че вече се връщаме и Демавенд беше последната спирка в това дълго пътуване. Знаех, че ще изкачим върха и не чувствах традиционната предстартова възбуда. Към 5:30 ч. на следващата сутрин се събудихме и видяхме как по склона вече пълзят над 50 човека. Закусихме овесена каша със сушени кайсии и малко след 6 ч. тръгнахме нагоре. Добре аклиматизирани към височината, бодро задминавахме бавно пъплещите групи иранци. Като ни питаха откъде сме, гордо отговарях: „От България, там всички сме такива бързаци“. На върха бяхме малко след 9 ч. Миризмата на сяра, която извираше от стотици малки пукнатини, беше силно задушлива и ни спасяваше това, че се местехме бързо и излизахме в по-чистите зони. Обиколихме целия кратер, направихме снимки, събрах малко кристали от сяра за Музея и тръгнахме надолу.