ТРИ КОНТИНЕНТАЛНИ ПЪРВЕНЦИ ЗА ОСЕМ МЕСЕЦА
В началото на 2004 г. опитът ми с върхове над 7000 м все още беше скромен, но тъй като трупах актив за юбилейната национална експедиция „Еверест 2004“, си поставих задачата да изкача сам най-достъпните като условия и средства континентални първенци. Тези върхове са обединени в колекция, известна като „Седемте континентални първенци“, или „Севън съмитс“, намират се на интересни места и на някои от тях са ходили сравнително малко българи.
АКОНКАГУА - СТЪПКА ПО СТЪПКА КЪМ ВИСОКОТО СТУДЕНО НЕБЕ
ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Аконкагуа (Aconcagua, 6962 м)
ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Най-Високият връх в Андите, провинция Мендоса, Аржентина, близо до границата с Чили
ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 14.01.1897 г. от швейцарския водач Матиас Цурбриген от „Плаца де Муласм (4270 м)
ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 28.12.1987 г. от Николай Петков, Мариана Масларова, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски
МАРШРУТ ПРЕЗ ПЛАЦА АРЖЕНТИНА
Базов лагер: 4200м
Лагер 1: 5000 м
Лагер 2: 5750 м
Денивелация от БЛ до върха: 2762м
Денивелация от Л2 до върха: 1212 m
Аконкагуа, гледани от подхода към „Плаца Аржентина" (януари 2004 г.).
Аконкагуа е най-високият връх в Северна и Южна Америка, както и в южното и западното полукълбо на Земята. Провинциалният парк „Аконкагуа“ е обявен за защитена територия през 1983 г. и покрива площ от 71 000 хектара. Обхваща представителни алпийски екосистеми, характерни за високите Анди. Няма категорични доказателства, че инкитс са успели са стигнат до връхната точка на Аконкагуа още в античността въпреки намирането на скелет от гуанако (диво живееща разновидност на ламата) на премката Креста дел Гуанако между Южния и Северния връх. Гуанакото живее значително по-ниско и едва ли се е озовало там, без да бъде заведено, но това е само предположение. Сигурно е обаче, че инките са се изкачвали на върхове, по-високи от 6000 м, за което нееднократно свидетелстват следи в други части на Андите.
През вековете Аконкагуа е вълнувал редица бележити изследователи, включително и самия Чарлз Дарвин, който го зърва, докато пресича Андите през 1832 г. Най-сериозният опит за първо изкачване на върха от европеец дължим на германския геолог Паул Гюсфелд (Paul Gussfeldt). През 1883 г., след два опита, той достига до около 6560 м, приблизително височината, където днес се намира заслонът „Индепенденция“.
Заминах за Аржентина на 8.01.2004 г., точно когато на база „Белмекен“ се провеждаха последните тестове, определящи състава на националната експедиция „Еверест 2004“, в който се надявах да попадна. Николай Петков ме изпрати с пожеланието: „След месец ла ми пратиш снимка до алуминиевия кръст“. Ден по-късно вече бях в горещата Мендоса, където платих разрешителното за изкачване на върха, купих храна и газ и уредих наемането на мулета. След тридневен трекинг, на 13.01. стигнах до базовия лагер „Плаца Аржентина“ (4200 м). Българи още не бяха правили изкачване на върха от гази страна, така че записвах и снимах всички детайли от обстановката. Всяка сутрин времето беше хубаво, към обяд се струпваха облаци и следобед валеше сняг, който спираше привечер - идеално време за аклиматизационни излизания. Още на 15.01. се качих е добро темпо до щурмовия лагер на 5750 м и разгледах вариантите на Полския маршрут. Целият склон беше силно затрупан с пресен сняг. Прецених, че лавинният риск за соло изкачване по полския ледник е твърде голям, и реших да се изкача по т.нар. „Фолс полиш“. Този маршрут подсича ледника и излиза на класическия маршрут на около 6300 м.
Пътят до щурмовия лагер преминава през голямо поле от характерните за високите Анди penitentes.
На 19.01.2004 г. времето рязко се подобри и в 7:30 ч. сутринта тръгнах към върха от лагер 2 (5750 м). Първите слънчеви лъчи вече бяха позлатили върховия купол. До 6300 м пътят се виждаше като на длан и крачех монотонно в дълбокия сняг. Пръстите на десния ми крак започнаха да премръзват и въпреки чс ги мърдах, след час ходене почти престанах да ги чувствам. Студеното сутрешно слънце бавно ме освети, но уви, не донесе желаната топлина. Спрях насред стръмния склон, окопах се малко и събух обувката. След 15 минути енергичен масаж почувствах първите болки, което беше признак, чс кръвта бавно се връща. За около два часа стигнах до класическия път. Върхът не беше изкачван през последните пет дни и сега нагоре се движеха няколко десетки алпинисти. Времето беше ясно и студено: -15°С. Движех се с равномерно, бързо темпо и задминах над 50 души. Не спрях да почивам под ключовия стръмен кулоар Канапета, скъсих щеките и продължих нагоре. Газех в дълбок мек сняг, което силно ме забави.