Точно в 13:30 ч., шест часа след тръгването от щурмовия лагер, направих последни крачки към равното плато и килнатия метален кръст на покрива на Южна Америка! На върха преди мен бяха стигнали само един аржентинец и един французин. Последният беше придружен от кучето си (някакъв лабрадор), което е рядка гледка по седемхиляднициге. Лабрадорът беше облечен в специално ПВЦ костюмче, лапичките му бяха обути в терлички, а на муцуната си имаше тъмни очила. След като позира за снимка близо до кръста, кучето се гушна в собственика си. Гледката от върха беше фантастична. Разходих се до всички ръбове на голямото почти колкото половин футболно игрище върхово плато и направих панорамни снимки. Постоях около половин час и като видях, че се заформя навалица, започнах слизането.
Аконкагуа (19.01.2004 г.).
Поглед от върха към ледника Lower Horcones, който се спуска от южната стена на Лконкагуа.
От всичките 43-ма българи, изкачили до началото на 2004 г. първенеца на Южна Америка, само трима (Николай Петков, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски) се бяха качили по маршрут (Френския по южната стена. 6-8.01.1988 г.), различен от традиционния през Плаца дел Мулас. (' моето изкачване през Плаца Аржентина записах трети маршрут, изкачен от българи на този връх.
Естествен завършек на пътуването в Аржентина са водопадите Игуасу, които се намират на границата с Бразилия и Парагвай. Там като биолог съвсем си глътнах езика, наблюдавайки тукани, колибрита, гигантски мравояди, маймуни, оцелоти, ягуари, пуми, тапири, огромни гущери тупинамбиси и какви ли не още твари, каквито бях виждал само по телевизията и в книгите.
Изпратих на Николай снимката „до алуминиевия кръст“ и той ми написа, че съставът на експедицията „Еверест 2004“ е окончателно определен, но аз съм отпаднал поради „медицински съображения“. Тази негативна новина така ме амбицира, че няколко часа след като я прочетох, вече си бях поставил следващата цел за солово изкачване - Денали, първенеца на Северна Америка.
ДЕНАЛИ - ОЦЕЛЯВАНЕ В АЛЯСКА
ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Денали (Denali, 6194 м)
ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: амостоятелен планински масиб 8 щата Аляска, САЩ
ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 7.06.1913 г. от американците Уолтър Харпър, Хъдзън Стък, Хари Карстенс и Робърт Тейтъм
ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 27.06.1988 г. от Николай Петков. Мариана Масларова, Иван Масларов и Иван Луканов
МАРШРУТ: UPPER WEST RIB
Базов лагер: 4200м
Лагер 1: 5000 м
Лагер 2: 5750м
Денивелация от БЛ до върха: 2762 м
Денивелация от Л2 до върха: 1212м
В месеците след Аконкагуа не спрях с тренировките до Копитото и в останалото време се занимавах със събиране на информация за маршрутите и изкарването на американска виза. Петя и Камен Колчеви бяха ходили на Денали през лятото на 2003 г. и ми споделиха всички тънкости за подхода и изкачването. Междувременно националната експедиция към Еверест завърши доста противоречиво. Върхът беше изкачен, но участниците се разделиха на лагери, случиха се и инциденти. Дойчин Боянов успя да изкачи върха без кислород, но двама българи завинаги останаха по склоновете му. При завръщането си ръководителят Методи Савов нарече експедицията „трагичен успех“.
Денали е най-високият връх в границите на Северна Америка. В световната класация на най-високите върхове той е 38-и подред (след намиращия се в Еквадор Чимборасо, 6310 м). Извисява се цели шест километра над околната тундра и това го прави върха с най-висока относителна денивелация на Земята. След няколко неуспешни опита и „фалшиви“ изкачвания Денали е изкачен за първи път едва през 1913 г. Към връхната точка има прокарани над 40 маршрута (с поне 24 варианта), от които най-популярен е „Уест бътрес“. По него се изкачват над 85% от поелите към върха. Според справка на парковата администрация през 2004 г. заявки за изкачването му са подадени от 1282 алпинисти, от които 630 го изкачват до юли същата година. За изкачването и слизането от върха на групи алпинисти, предвождани от гидове, са необходими 17-22 дни. В зависимост от условията и подготовката малки групи или соло алпинисти обикновено изкачват върха за 6 до 12 дни.
След уреждане на всички формалности потеглих от София на 24.06.2004 г. На 25.06. пазарувах в Анкоридж, а на 26.06. бях в Талкитна. В рейнджърската станция на парка заплатих разрешителното за изкачване и попълних специалния формуляр за солово изкачване, с което декларирах, че съзнавам опасността, на която се излагам, и освобождавам парка от всякаква отговорност. Връчиха ми соло контейнер за изпражнения и ми обясниха какво мога и какво не мога да правя на територията на парка. На следващия ден отлетях с малко самолетче за изходния лагер на ледника Кахилтна. С мен се качиха и двама туристи, така че преди да кацнем, направихме панорамна обиколка около върха. Наближавайки пистата на ледника, почувствах лека вибрация от напомпването на хидравликата на ските, които излязоха йод колесарите. Последва твърд удар от първия допир с преспите, после няколко подскока и машината се успокои. В слушалките долових репликата на пилота: „И този път успяхме!“. Вях спокоен, зашото преди излитане той ми сподели, че баща му е един от пионерите в приземяването по ледници.