Опънах си палатката и от купчината с шейни избрах една по-запазсна. Тактиката за достигане в основата на върха изисква използването на пластмасова шейна, в която слагаш целия си багаж. Закачаш две въжета отстрани на седалката, слагаш ските с колани и започваш да теглиш. Стартовата височина е малка, колкого тази на Черни връх 2200 м. Предстоеше ми около 50 км силно нацепен ледник, по който щях да напредвам през нощта. Без наличието на слънце повърхността на ледника се втвърдява и снежните мостове стават малко по-надеждни за преминаване. Пресичането на ледника соло си е жива авантюра, която ще се наложи да преживея два пъти.
Изчаках да се „стъмни“ (което през лятото там въобще не става) и около полунощ бях готов за тръгване. Затворих очи, стиснах зъби и потеглих. На гърба си имах 15-килограмова раница, а зад себе си в шейната влачех още 30 кг екипировка, дрехи, храна и гориво. Трудностите започнаха почти веднага. Следвайки флагчетата, трасиращи пътя, установих, че от вчера има много пропадания, затова се принудих да обикалям на зигзаг през цепките и да правя нова пъртина.
Вслушвах се постоянно в леда, който хрупкаше под ските ми. Внезапно върховете ми потънаха и едвам се задържах да не полетя надолу. След малко шейната ми се изметна встрани и ме повлече към скрита цепка. Прошепнах си тихо: „Леко, Петров... Внимавай... Сам си тука, сам...“. Бавно и постепенно се измъкнах от опасния участък.
Въпреки че беше „нощ“, аз се движех без челник. Към 4 ч. сутринта срещнах четирима слизащи от горе. Обвързани бяха е въже и напредваха видимо по-бавно от мен. Лицата на всички бяха забити в партньора отпред и при най-малкото подръпване на въжето изглеждаха готови да паднат, за да задържат пропадащия. Осъзнах колко малък е шансът тънката следа от кантовете ми да бъде забелязана, ако се метна в някоя цепка в този силно пресечен терен. След предпазливо изминати десетина километра започнах да обръщам внимание на уникалния леден пейзаж, сред който се движех. Сутрешното слънце осветяваше в оранжево околните върхове, а призрачни мъгли обвиваха скалните ръбове. Малко преди обяд се установих на лагер. Бях преодолял над 1000 м денивелация и се чувствах много уморен. Наспах се добре през деня и на следващата нощ продължих нагоре без ските. Рано сутринта стигнах до базовия лагер „Дженет Бейсин“ (4330 м). Намирах се в огромен циркус, където палатките ни изглеждаха като малки цветни мъниста, разпилени в полето. Типично по американски в лагера имаше снежни „авенюта“, няколко палатки нравеха „квартал“, а заедно с няколко иглута образуваха „дистрикт“. Тоалетни (снежна яма с пожълтели ръбове) имаше на почти всеки „ъгъл“. Там се ходи само но малка нужда.
Лагерът на 4330 м. На заден план е връх Форакър (5304 м).
Сезонът беше към края си и в лагера нямаше повече от 20 души. Имаше много построени иглута и предпазни стени, така че аз опънах палатката си на едно вече готово, леко вдълбано в снега място. Все още не бях решил по кой маршрут да тръгна нагоре. Насочих вниманието си към горния участък на западното ребро, т.нар. Upper West Rib (Alaska Grade 3{5}). Този вариант на реброто е преминат за първи път от японци през август 1975 г. Това е най-прекият и безопасен път към върха от базовия лагер. от няколкостотин изкачвания годишно Upper West Rib го избират не повече от 30 души. На 30.06. се изкачих до около 5000 м височина по маршрута и прецених, че ще се справя с техническите трудности, които ме очакваха нагоре.
На Денапи се качих по червения маршрут и слязох по жълтия.
Починах си един ден и на 2.07. тръгнах в атака в 5 ч. сутринта . Беше студено (-22°С) и ясно, идеално за бързо набиране на височина. Въпреки неопреновите гети върху пластмасовите ми двойни обувки краката ми мръзнеха. След излизането на ръба на един дъх преминах през трудните участъци в началото. Катерех се с две сечива и котки по стръмен и тънък слой фирн (35 до 45-50°). покриващ монолитния син лед. Към I I ч. тъкмо излизах в началото на предвърховото „футболно поле“, когато ме огря слънцето. Последните метри преди върха изминах по-бавно, защото започнах да чувствам лека умора от бързото си темпо. Точно в 12:20 ч. стъпих на най-високата точка на гребена Денели, покрива на Северна Америка, 6194 м! Освен мен в близките околности не се виждаха други хора. Бях изкачил близо 2000 м денивелация за 7 часа и 20 минути. На площадката малко под върха видях добре опакован пакет с размерите на книга. Оказа се, че е английско издание на Библията. Върнах го на мястото му и започнах да се оглеждам.