Намирах се на шест километра над океана. Бях сам в тишината на върха и в близките околности не се виждаше да приближава живо същество. През последните дни далеч на изток, близо до границата с Канада, бушуваха големи горски ножари, чийто дим беше забулил атмосферата под 5000 м. Все пак гледката във всички посоки беше впечатляваща. През 1867 г. руснаците продават Аляска на американците срещу 7,2 млн. долара. По онова време картата на това огромно парче земя представлява сравнително добре картирало крайбрежие и безкрайни бели петна в централните му части (1519 000 км2; 54 716 км брегова ивица). Русия дори не подозира какви богатства се крият в дебрите на този необятен север и само за няколко години американците почти си избиват платената висока цена, добивайки кожи, риба и други суровини от морето. Малко по-късно в реките се откриват залежи от жълт метал, които отприщват вълни от емигранти златната треска обладава мозъка на жадните транери. Десетки хиляди пристигат с кораби, за да усвояват вътрешността на безкрайната тайга. Започва строежът на железните пътища, възникват нови селища и се полагат основите на инфраструктурного развитие. Минават още няколко години и бликва нефт, който е последван от откриването на други полезни изкопаеми. Русия може само горчиво да съжалява за направения „подарък“.
Надолу беше лесно и бързо губех височина. Избрах да слизам по традиционния маршрут „Уест бътрес“, който е по-обиколен, но значително по-лесен, и по него вече имаше добре отъпкана пъртина. Слизането се оказа доста дълго, но когато стигнах до палатката, установих, че съм се спуснал само за 3 часа и 5 минути, въпреки въпреки принудителните почивки поради лошата видимост. Бях направил цялото изкачване и траверса за слизане за 11 часа и 40 минути. Най-бързо е било темпото ми през първите четири часа от изкачването, съответно по 330 м, 305 м, 220 м и 245 м преодоляна денивелация на час.
На другия ден започнах слизането. Първо пеша, а после и със ски. Шейната продължаваше да е тежка, така че карах на завои, големи по 200-300 м. На два пъти се претърколих, защото не успях да преценя виража на шейнатапринудителните почивки поради лошата видимост.
Междинен лагер по време на слизането.
Навлизайки в ниските части на ледника, роших да спра, за да изчакам втвърдяването на релефа. Направих лагер и в ранния следобед си легнах да почина. Стана полунощ, но термометърът показваше само два градуса под нулата.
Реших да рискувам, събрах лагера и потеглих. Внимателно, с много уговорки и самонавивки, пресякох не една и две полуотворени цепнатини. Малко след като се разминах с група, придвижваща се със снегоходки, чух вик. Като се обърнах, всички бяха легнали на снега, а една глава стърчеше от дупка в леда. Спасиха бързо бедстващия и аз продължих надолу още по-напрегнат.
На летището пристигнах доста изтощен. Времето не беше хубаво и прецених, че скоро май няма да кацне самолет. Опънах си палатката и се проснах да спя. След няколко часа чух бучене и един самолет изплува от мъглата. Разбрах, че и моят ще кацне след малко, пакетирах набързо всичко и зачаках. Ето го пак познатото бучене. И моят ред дойде. Излитането също беше вълнуващо, защого самолетът се отлепи буквално метри преди да се забием в отсрещния склон. Пилотът ловко зави наляво и се понесохме като птица над прекрасната земя, наречена America's last frontier. Пак оцелях, но вече не всичко се дължеше на късмета ми.
Американският стандарт.
ЕЛБРУС - ДВУГЛАВИЯТ ВУЛКАН
ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Западен Елбрус (5642 м) Източен Елбрус (5621 м)
ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Самостоятелен късноплиоценски стратовулкан в Кабардино-Балкария, Южна Русия, на границата с Грузия