ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 22.07.1829 г. (Източен Елбрус) от Хилар Хачиров, местен водач на първата експедиция. Лятото на 1874 г. (Западен Елбрус) от англичаните флорънс Крауфорд Гроув, фредерик Гарднър, ХорасУокър и швейцарския водач Петер Кнубел
ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: Лятото на 1937 г. от Август Кабакчиев (Западен Елбрус) и през лятото на 1938 г. (Източен Елбрус)
НОРМАЛЕН МАРШРУТ
Лагер „Приют на 11-те“: 4200м
Денивелация до върха: 1442м
След като изкачих първенците на Южна и Северна Америка през януари и юли 2004 г., реших, че до края на лятото може да направя още едно изкачване. Вулканът Елбрус е най-близкият до България континентален първенец и неговото изкачване обикновено не изисква сериозни тренировки и експедиционна организация. Поканих за участие колегата си зоолог доц. Стоян Бешков от Националния природонаучен музей, спортния лекар от НСА д-р Любомир Младенов и алпинистката Елица Павлова.
На 26.08.2004 г. групата ни приети та в Ростов на Дон, оттам поехме е нощен влак до Минерални води и после с маршрутка до селището Терскол в подножието на Елбрус. Още на другия ден се качихме до хижа „Бочките“ на 3570 м и излязохме до „Приюта на 11- те“ за аклиматизация. На 31.08. в 3:30 ч. сутринта тръгнахме в атака. Имаше силен вятър и температурата беше -10°С.
Напредвахме равномерно и високо на склона посрещнахме изгрева към 5:45 ч. Върхът беше целият обвит в облаци. На премката между двата върха (ок. 5250 м) починахме и продължихме нагоре.
В силен вятър и студ в 11:15 ч. развяхме знамето над Западния Елбрус (5642 м). Кавказка панорама почти нямаше, защото бяхме над дебел слой облаци. Аз се спуснах бързо до премката и продължих към Източния връх (5621 м). Облаците бяха толкова гъсти, че на моменти се колебаех накъде да катеря. Два часа след като стъпих на Западния връх, развях знамето и на Източния Елбрус. Последният е по-широк и има възпоменателна пирамида. Вятърът и там беше ураганен, затова събрах малко камъчета и след 10 минути тръгнах право надолу.
Западният Елбрус (5642 м) е по-високата от двете глави на вулкана.
Два дни по-късно минахме и през черноморския курорт Туапсе, където Иван Масларов-Байно и Валери Първанов-Безкосигин вече месеци наред остъкляваха сложен за изпълнение открит асансьор на местната морска администрация.
За по-малко от осем месеца през 2004 г. бях изкачил три от седемте континентални първенци. На Аконкагуа и Денали дори преминах соло по маршрути, където наши алпинисти не бяха ходили и за които нямах предварителна информация. Придобих увереност, че мога да катеря и сам, без да правя големи паузи между отделните върхове. Именно оттук осъзнах, че мога да приложа този подход и при по-високите гиганти it Хималаите и Каракорум.
Метална пирамида маркира върха на Източния Елбрус (5621 м).
ЕДИН АЛПИЙСКИ УИКЕНД ПО ПЪТЯ ЗА К2-2005
Почти две години след като за последно катерих по тур „Камините“ на Вихрен, в края на март 2005 г. отново се озовах в Пирин с въже и инвентар в раницата. Този път бяхме в свръзка е Дойчин Боянов. Той гледаше към стената амбициозно, зашото беше първото му идване в района. Традиционно преспахме в старата, тъмна и студена тогава хижа „Бъндерица“, където проникнахме през прозореца на втория етаж. След кратък сън и обилна закуска в ранни зори вече крачехме в сумрака. Тази зима беше навалял доста сняг, но по-голямата част от терена беше добре фирнована и не се пропадаше толкова. Множество млади мури бяха помлени от големите лавини, изсипали се от улеите на Вихрен, а долните клони на по-големите дървета бяха силно изпочупени. Па съмване вече се катерехме по реброто към Джамджията. Вятърът беше издухал снега от склона, ходеше се почти само по трева и напредвахме бързо. Бързо, но все пак от хижата ни отне два часа, докато стигнем ръба.
Металният парапет на траверса към Казана почти не се виждаше, но склонът беше достатъчно твърд и го пресякохме без притеснения. След малко стената се изправи пред нас в цялото си величие. Горните две трети бяха потънали в облаци, но видимостта беше достатъчна, за да забележим, че по скалите почти няма сняг.
Тъй като тази зима беше паднал обилен сняг, а от стената допълнително се беше свлякъл още толкова, първият скален праг на тура беше напълно засипан. Под началото на второ въже обухме седалките и котките, накичихме инвентара и аз поех нагоре. Изкачих няколко метра и потънах в бялата мъгла. Времето беше меко, мъглата и облаците витаеха около нас и вятърът периодично ги вкарваше в обятията на стената. Това не пречеше на катеренето, а даже му придаваше призрачност и подсилваше драматизма на трудните пасажи. Напредвах метър по метър и с равномерно темпо разпъвах дължината на въжето. Турът почти постоянно предлага умерено трудно, но интересно катерене. Периодично се преодоляват типични скални камини, по чиито гладки стени ясно се виждат белите резки от котките на преминалите по-рано. Както на теб, така и на тях им е било трудно да преминат и отчаяно са търсили и най-малкото каменно ръбче, за да стъпят с милиметър от предните зъби на котките си и да изкласят нагоре.