Съсредоточен в катеренето, стигнах една от горните площадки. Закачих се, обрах въжето и викнах на Дойчин да тръгва. Той бързо набираше височина и очевидно беше във форма. Ако си активен катерач, в края на зимата се чувстваш достатъчно комфортно в големите пластмасови обувки, смело се доверяваш само на предните зъби на котките, а сечивата в ръцете ти се превръщат в тяхно естествено продължение.
Дойчин стигна до мен. предадох му инвентара за водене и той продължи нагоре. Следваше отвесен скален пасаж, който той ловко изкатери. Учестеното дишане и пуфтене ми подсказаха, че му е трудно, и аз внимателно отпусках въжето. Па такива места ролята на осигуряващия е много голяма, зашото от бързата му реакция зависи колко ще прелети водещият, ако случайно се откърти някоя хватка или стъпка.
Вятърът и топлото време бяха изчистили скалата, така че бяхме улеснени в намирането на хватките. След още десетина метра Дойчин се изгуби от погледа ми и за това, какво ставаше с него, можех да разбера само ако правилно тълкувах скоростта, с която въжето се изнизваше през осигурителната осмица, закачена за мен. Очевидно се редуваха лесни и трудни пасажи, защото след кратък застой на въжето се налагаше да отпускам повече и така метър по метър напредвахме по стената.
От време на време силно извиквах: „Петнайсет, десет, пет метра...“, в зависимост от това, колко въже оставаше под мен. Скоро чух характерното „Пayyyy“ и с облекчение пуснах осигуровката. Тръгнах и аз нагоре. Първите метри ми беше трудно и се чудех как партньорът ми се справи толкова бързо. Около средата на въжето със зор преминах през една надвесена камина. Следващото въже беше по-лесно и го изведох сравнително бързо. Имаше повече замръзнали туфи, които се катерят лесно, а забиването на сечивата е удоволствие. Направих осигуровката под финалната огромна камина, която застрашително надвисваше над малката площадка. Дойчин поведе смело нагоре. Не след дълго стигна до голямата пряспа, която изпълваше камината, и започна да проправя път през нея. Всичкият сняг падаше върху мен и ме засипваше. От време на време тежки ледени парчета се разбиваха в каската ми и скъсяваха врата ми с няколко части от милиметъра. Бавно, с много зор и акробатична техника, камината беше премината. Тъкмо се бях разтреперил от студа на продължителното чакане, когато дойде и моят ред. С треперещи ръце се подготвих за тръгване и мислено се помолих да мина през този ужас възможно по-бързо. Докато се изкачвах, изтъняващите около мен облаци откриваха гледка към Бъндеришка поляна и ски пистите над Шилигарника. Стигнах до клина, от който бях падал преди две години, и започнах да се боря за всеки милиметър. Бях напрегнат психически и движенията ми бяха вдървени. Току подвиквах: „Дръж меее... падааам...!“, но не падах. Изтощен, издрапах трудния скален пасаж и спрях за миг да регулирам дишането си. „Браво, Дойчине, добре го изводи това!“
Нагоре ни чакаше лесната, добре фирнована фуния на „Кулоара“. С повишено внимание и почти никакви възможности за осигуряване стигнахме до ръба на стената. Развързахме се, пихме по чаша чай и започнахме слизането. Минахме през заслона на Казана. Вайса и Сид{6} бяха дошли с намерение утре да се катерят.
Успех! Предстоеше ни дългото слизане до хижата.
Вече по тъмно скочихме в притихналата стая, но след кратък размисъл решихме да продължим надолу. Отне ни час ходене, за да стигнем до Шилигарника, и в 1 ч. след полунощ влязохме в София. Двадесет и един часа без сън, много метри нагоре и после много метри надолу. Бяхме ужасно уморени, но доволни, че подготовката ни за К2 върви по план.
K2- ПЪРВИ ОПИТ ПО РЕБРОТО АБРУЦИ
ВРЪХ И ВИСОЧИНА: К2(8611 м)
ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Каракорум, на границата между Пакистан и Китай
ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 31.07.1954 г. от италианците Лино Лачедели и Акиле Компаньони